Добрин Добрев

Началото на повестта на Елин Пелин въвежда читателя в един спокоен и хармоничен свят. Това е светът на Гераците. Това е тяхното родово пространство и родово време - подредено, устойчиво, затворено в своята цикличност и сигурност.

Човекът от този свят е цялостен и хармоничен. В него се съчетават различни, дори противоположни качества, които взаимно се уравновесяват и го карат да живее съобразно със законите на здравия смисъл на ежедневието и същевременно в съгласие с нравствените норми на християнския морал. Нищо пресилено няма в тази човешка душевност. Крайностите са избегнати, защото са опасни за хармоничната цялост на духа. Герака е “пъргав и трудолбив”, но същевременно е “надарен с ум практичен и с търговски способности”. “Мекото и добро сьрце” и склонността да помага на хората са съчетани с качеството “малко скъперник”. “Веселият нрав” у него е съвместен с патриархалната строгост на наставника, който “хока” провинилите се. Направените пари и издигането между съселяните му не са пречка той да поздравява “всички братски”. Така именно повествователят ни представя стария Герак в началото на повестта и до този достоен мъж е и неговата също толкова достойна - спътница в живота - баба Марга. Тази жена е “душата на къщата”, тя олицетворява нейната хармония и чистота. Тя е пазителка на семейното огнище и следи зорко за справедливостта, реда и сговора.

“Цели четиридесет години - от млада булка до старица - тя се движеше в кръчмата между мъже, усмихната, жизнерадостна, кога с хурка и вретено, кога с малко  дете на ръце, и никога за нея не се чу лоша дума. Тя не позволяваше в кръчмата кавги и мръсни приказки и пъдеше пияниците… Баба Марга и в къщи беше пьлна господарка. Тя обичаше снахите и внучетата си, но се дьржеше строго с всички и когато кажеше нещо, искаше то да бъде изпълнено. Когато мъмреше или съдеше за нещо синовете си, те, макар и възрастни, стояха пред нея с наведени глави и не възразяваха. Тя тичаше цял ден от кръчмата до къщи, обикаляше из двора да види всичко ли е в ред, хранеше кокошките, свинете и гъските, хокаше ги като хора и когато ги мамеше, гласът й се чуваше по цялата махала.”

Челядта на Гераците живее в “голяма бяла къща”, сред “широк  двор, в който може да се смести една махала”. Това родово пространство  е ориентирано към сакрализирания пространствен център - къщата е “на  лично място”, “сред селото”, тя се вижда “отдалече” и това отдалече е повторено двукратно в едно изречение при описанието на дома на Гераците. И този чуден свят на хармония и съвършенство е ограден околовръст “като кале с бели зидове”, а негово знаме е “високият” и “прав като стрела самотен кичест бор”. Той е изключителен по две причини. Неговата история  крие тайнството на светостта - “донесен като малко борче от светите рилски гори “, той е посаден “в незапомнени времена от прадедите на Гераците”. Особена сакрална сила дървото носи и със своето  пространствено положение, и със своята изключителност като присъствие - борът е “всред широкия двор”, който пък е “сред селото”, но борът е и “самотен… единственият бор в цялата околия”. Тази изключителност придава особено символно значение на родовото дърво в историята на Гераците. Под неговата сянка не само умират старците на рода, но се и раждат неговите синове, а Геракът има трима сина, “народени един след  друг”. Дори и в тази подробност светът на Гераците е видян като хармоничен и безпроблемен - родът не само е продължен, но той е продължен с трима сина, народени бързо и леко един след друг.

Хармонията на описаното битие е хармония на труд /”работници - жени, мъже, деца, - се разщракваха нагоре-надолу и се отправяха на дружини към полето”/, любов и семеен сговор /”двамата бяха живели в обич и доверие, помагаха си и искаха да оставят на децата си добро име и добро наследство”/ и ненарушим битиен кръговрат /”под сянката на бора умират старци, но и се раждат деца”/ и така се затваря жизненият цикъл на рода.

Последният щрих в повестта от този хармоничен свят е описанието на смъртта на баба Марга. Тя умира “съвсем ненадейно“, а до последния  миг от своя земен път пазителката на семейното огнище е “запазена,  здрава и пъргава”, “със звънлив глас като мома“. Тази красива, лека смърт, доколкото може да бъде красиво и леко напускането на земния свят, е в съгласие с митологичния тип съзнание за хармоничност и представя естественото сближаване на смърт и рождение. Смъртта е съположена с моминския глас. Животът е минал бързо и леко, като сън, и неговото напускане не е трагедия, а отстъпване на място за нов живот, за ново рождение. Моминският глас остава като символ на зачеване в смъртта, символ на постоянния жизнен кръговрат между рождението и умирането.

Смъртта на баба Марга обаче отбелязва края на митологичното време на рода на Гераците и с нея започва тъжната история на този род. Историята на разрушаването на един хармоничен свят, на прекъсването на цикличния кръговрат на натуралното битие и втурването в разрушителната стихия на промените. В новия свят вече няма място за хармонични хора. Той не търпи целостността и няма усет за завършеност. Хармоничната човешка същност на главата на рода - стария Герак - като че ли се разпада на три части. Всеки от неговите синове получава своето духовно наследство, но това наследство, както и наследеният имот, е гибелно в отделеността си от цялото.

Божан е трудолюбив, но това трудолюбие, лишено от противотежестта на другите качества на баща му, постепенно се изражда в скъперничество. Прегорелият цвят на пшениченото зърно по лицето му е подменен от отблясъците на златото.

Полската работа бе неговата стихия. Всичките му грижи и мисли бяха там. Лицето му имаше прегорелия цвят на пшеничено зърно и душата му гледаше небето, облаците и сльнцето с надеждите и тревогите на плодородната земя…

Божан сега бе в стихията си. Съблечен по риза, с голяма като паралия сламена шапка на главата си, той се хвъргаше да връзва снопите като върху скьпоценна плячка. Той работеше бързо, неуморно, като че се състезаваше. Той повдигаше всеки вьрзан сноп, както скъперник повдига торба със злато, и после ги редеше на кръстци сьс свещенодействие, като че градеше жертвеници…

Божан вьршееше и сипваше житото в хамбара си с една трескава алчност и ненаситност. Той събираше класовете, закачени по плета, и зърната, паднали на земята. Гонеше с псувни врабците, които страхливо се застъпваха за своя мьничьк дял. Той пъдеше с викове и попрьжни и калугерите, и просяците, които идеха с благословия за шепа жито сега, на харман, когато бог толкова изобилно го сипеше, и дьлго не можеше да се успокои, като че бяха го нападнали разбойници…

Петър е с меко и добро сърце, но тази мекота на духа без пъргавия ум и пресметливостта на стария Герак се превръща в безволие и слабохарактерност:

Петър, средният син на дядо Йордан, беше пък съвсем друг човек. Той имаше широко и безгрижно сърце, беше голям нехайник, денгубеше се по лов, напиваше се и пущаше вересия - и комуто трябва, и комуто не трябва. По неговото мьничко лице всякога играеше една чиста нехайна усмивка, която го правеше безкрайно обичлив. Той беше наивен, доверчив и способен да даде душата си на оня, който знаеше изкусно да го поласкае и подлъже…

Сега той имаше само земя, широка и корава земя, с която трябваше да се бори. Труд и нищо друго. Но неговото сърце беше леко, птичо сърце. Той обичаше да живее тъй, само по себе си. Трудьт го плашеше. Той гледаше тая обширна бурелива земя, облещена към небето за благодат и мислите му се носеха над нея, черни и нерадостни като орляк врани.

Той почна да мечтае и да пие. Мечтите убиваха волята му за работа. Пиянството го угнетяваше.

Павел е гордостта на баща си. С гъвкав ум и търговски способности, той е призван да продължи семейната традиция, но тези му качества без баланса на другите черти от характера на Герака много бързо деградират в безчувственост и цинизъм:

Павел беше най-малкият син на дядо Йордан. Той беше пьргав, пресметлив и очоваден човек. Някога баща му възлагаше големи надежди на него…

През първите години Павел си дохождаше често в отпуска. През всичкото това време той пиеше със сьселяните, караше циганите да му свирят, ловеше бас на големи суми, пееше някакви си мръсни руски песни и на хорото пред всички щипеше булката си за бузите и я караше да не знае къде да се дене от срам…

Само от време на време достигаха в село тъмни слухове, че се пропил, че станал лош, живеел с държанка и го ударил на разврат.

В новия свят хората са други. Любовта е избягала от човешките сърца. Омразата разкъсва душите на деца, родители, съпрузи, братя. Хармонията е отстъпила място на всеобщото разтление и хаос. Човешките същества започват да губят своята идентичност и усещането си за род. Жените на Божан и Петър не са назовани и са представени като Божаница и Петровица, но това вече не е проява на патриархалната традицията да не се назовават омъжените жени, а лишаване от име, защото те са Божаница и Петровица вече извън рода, който се е разпаднал и в който техните съпрузи също рядко са били назовавани по име и съобразно с традицията са били наричани “големият син на Герака” и “средният син на Герака”. Многозначително е и обстоятелството, че навсякъде в текста жената на Павел за разлика от несимпатичните си етърви последоватлено е именувана Елка.

Човешките същества имат два пътя: да се отдадат на страстите и пороците си или да изберат смирението и да се уповават на вярата, надеждата и любовта. И в двата случая обаче те са изхвърлени от митологичния родов космос, който дарява сигурност и топлина със своята хармоничност, и са обречени да бъдат или палачи, или жертви. Елин Пелин симпатизира на тия, които избират пътя на жертвите. Неговото сърце е с тях. Той плаче над страданието им и същевременно поставя акцент върху спасените им души. Тези герои са представени с поредица от определители за святост и чистота:

- физическо страдание /Елка - “Скоро след заминаването на Павел Елка се измени страшно. Тя отслабна съвършено. Лицето й увехна и доби жълт, болничав цвят… често тя падаше внезапно в някой кът на кьщата или под стряхата, свиваше се на купчинка, лежеше дълго и скимтеше болезнено и страшно, като някое недобито псе”; Йовка -”Лицето й бе сухо, бледно, дори прозрачно. Тя боледуваше постоянно. Някакъв незнаен недъг гризеше здравето на това нежно и мило дете и то от ден на ден линееше и съхнеше като цвете, в чийто корен живее червей”; Маргалака -“почерняло, измъчено лице”; Захаринчо - “момченце с болнав вид”/;

- тъжни, замислени очи и благ поглед /Елка- “големи жални очи, които гледаха мило и благо“; Захаринчо -“тъжно поглвдна майка си”; Йовка -”очите й бяха замислени“/;

- чистота, любов и покорство /Елка - “чисто сьрце“; Йовка - “нежно и мило дете… тя всички обичаше и на всички желаеше да угоди“; Захаринчо - “дете незлобливо, мило“; дядо Матей - “душа, пораснала в покорност на съдбата - мека, блага, изпълнена с вяра и надежда, че всяко зло има край”/;

- усещане за родство със себеподобните /Елка и Йовка се наричат “сестрице“, за дядо Матей Елка е “чедо“, а самият той за Елка и Захаринчо е “дядо”/;

- досег със света на сакралното ! Елка и Йовка - “в стаята цареше тайнствен полумрак… в иконостаса мигаше кандило и тантелената сянка от отворената резбарска вратичка пред иконата покриваше почти половина стая и трепкаше неспирно“; Йовка - “Тя скьрбеше в къщи и по цял ден се молеше пред иконостаса на кротката божа майка да прати мир и изцеление на всички”; Захаринчо - “спокойно и сладко си спеше в ъгъла под иконостаса“; дядо Матей към Елка - “аз ще те заведа на Сеславския манастир, да се помолиш на чудотворния образ на света Богородичка“;

- безтелесност /Елка -”между тях се мяркаше Елка като далечна сянка, като странно безтелесно видение“, Йовка - “болната седеше на постелята си слаба, бледа, сякаш че хрупкото й тяло не беше в дрехите й“; дядо Матей - “дядо Маргалак се мяркаше като пустинник“/;

- святост /Елка -”светица е станала”, “святовидение”; Йовка-”лицето й приличаше на светица“, дядо Матей - “брада на светец“, “ангел пазител”; внучетата на Герака имат “хвьркати бели душици”/;

- принадлежност към света на птиците / Елка-”приличаше на гугугка“, “поглед на подплашена гугугка“, “краищата на бялата й пребрадка се развяваха като крилата на гьлъб“, “краищата на пребрадката й още трептяха като крилца“; внучетата на Герака - “хвьркати бели душици”/.

Във връзка с последната характеристика е необходимо да се подчертае, че в повестта “Гераците” е особено последователно разгърната  темата за птичето и за съдбата на птичия род. Още родовото име Гераците отпраща към тази тема, но едва ли има основание в твърденията, че диалектната дума “герак”, която е название на мощна хищна птица, намеква за хищническата експлоататорска природа на дядо Йордан. Всъщност в митологичиото мислене на българина и неговия фолклор, които отразяват и традициите на европейската култура, хищната птица е царска птица, тя е владетел на небесната вис и е маркирана с положителни етически и естетически стойности. Птичият род /и естествено най вече неговият цар - мощният орел, сокол, ястреб и т.н./ е сакрализиран още в най-дълбока древност чрез широко известния мит за световното дърво. Според този мит космосът е видян като гигантско дърво, в чиито клони е  свила гнездо божествената птица, олицетворяваща силите на доброто и  хармонията, и чиито корени са прегризвани от силите на хаоса и злото, символизирани чрез змията.

Тази древна митологична схема интерпретаторът с удивление открива богато оркестрирана и разгърната във всички структурни нива на “Гераците”. Нейното присътвие е подчинено на общия тон на повестта, на болката от изчезващата хармония и носталгията по оня митологичен свят, в който световният ред не е нарушен и хаосът още не е проникнал в клоните иа световното дърво.

С изключителен усет за художествената памет на своите читатели Елин Пелин представя разрушаването на реда и идването на силите на хаоса чрез символните стойности на темата за родовото дърво, която е вариант на митологемата за световното дърво поради обстоятелството, че в повестта родовият Космос на Гераците е видян като модел на тенденциите в световния ред. “Семейното знаме” - борът, донесен от светите рилски пустини, символизира съдбата на птичия род и в дни на ред и хармония, и в дни на разруха:

От стрехите на плевника се вдигаха облак гълъби и отлитаха към стърнищата. Ситни врабчeта се боричкаха в клоните на бора. Работници - жени, мъже, деца - се разщракаха нагоре-надолу и се отправяха на дружини към полето.

После той слизаше бавно по стълбите, разхождаше се малко из двора, поглеждаше слънцето, да види кое време е, зяпаше с равнодушно любопитство вьрха на големия бор, пълен с врабчвта, излизаше на пътя, поглеждаше още един път слънцето и тръгваше лениво по кръчмите да дири живи хора.

Идеше есента. В стаята на Елка вятърът хвърляше от време на време по няколко жълти листа. Децата и момите се кичеха вече с есенни корави цветя с печални болезнени шарки. Старият бор плачевно шумеше нощем и съскаше, като чe в клоните му се бореха змии.

“Кичестият бор” е станал “старият бор”. Излязло извън митологичното време на цикъла, непромененото през вековете дьрво е остаряло в историческото време и неговата съдба е предопределена. Борът вече не е знаме на хармонията, любовта и разбирателството. Хаосът на раздорите /змиите в клоните/ го е обсебил и накрая той е отсечен от Петър и повален в калта. Много по-важно е обаче, че промените в символните измерения на бора представят деградацията на птичия род. Семейният герб /птиците в клоните на дървото/ и семейното име, които са свързани с подредбата на един митологичен космос, са изместени от силите на безпорядъка на един нов свят, който превръща птичите души в змийски. Тук е необходимо да се отбележи и извьнредно високата честота на поява в повестта на думата “душа”. Социологическата критика твьрди, че повестта на Елин Пелин разказва за промените в обществото, но по-скоро тя е повест за промените в човешката душа, тази душа, от чието яйце се излюпва или птица, или змия. И когато Герака мисли горестно за своята съдба и за съдбата на своите деца, той стига до извода, че “доброто и злото се излюпват в душата на човека”. В хармоничния свят на братска любов и сговор душите са птичи, но смъртта на баба Марга, съпроводена съобразно с митологичната традиция на цикличността с рождение, “ражда” не плодовете на любовта, а “завист между снахите” и “недоверие между братята”. В техните души се е излюпило злото и родът на птиците се превръща в род на зминте. От този момент семейният живот в дома на Гераците е маркиран изцяло сьс символите на хаоса и разделението:

В къщи изпълзяха като змии незнайно откьде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище.

Те шетаха из кьщи начумерени и фучаха като змии. Тяхната злоба се изливаше върху главите на децата и най-много вьрху тихата, нежната, блага и мечтателна Елка - невеста на най-малкия дядов Йорданов син Павел.

Братската любов е изместена от злоба и омраза. Тия, които са призвани по общата си родова принадлежност да живеят в хармония, се гледат с “каиновска неприязън” и “фучат като змии”. Любовните думи са заменени с клетви и обиди /”змия”, “змии да раждаш”, “змии очите ти да изпият”/. Птичият род губи своя образ. Неговото пространство все повече се превръща в пространство на злото. Символината на порока и хаоса става все по-плътна.1 В този свят на озлобление дори патриархът на рода губи своята идентичност. За него в един момент повествователят казва: “дълго време в душата му се бореха клетвата и прошката” и в тази борба между смирението, което води към храма, и озлоблението в душата на стареца се излюпва злото. Той забравя прошката и проклина душата на свое дете: “Проклет да е! Проклета да е душата му!”. Тази клетва застига и неговата душа. Гордият герак, волната и царствена птица, се превръща в стара змия.

Пъргав и трудолюбив, той бе работил през целия си живот и бе сполучил да удвои и утрои имотите, останали от баща му. Надарен с ум, практичен и с търговски способности, той бе сьумял да направи и пари и да се издигне между съселяните си като пръв човек. Той имаше меко и добро сърце. И макар да беше малко скъперник, не беше строг в сметките си, помагаше на хората и се грижеше за селските работи. Затова всички го обичаха и почитаха.

Смъртта на баба Марга, постъпките на Павел и караниците в къщи съвсем сломиха здравата душа на стария Герак. По неговото кръгло и благо лице тия житейски несгоди изписаха дълбоки бръчки. Посивялата му глава се наведе към земята и сякаш се всади в плещите му. Стьпките му станаха тежки и бавни, погледът -виновен. Веселият му нрав се изгуби, сърцето му стана тъжно, лицето замислено.

Кметът и Герака отидоха в общината и дълго си говориха насаме. След това дядо Йордан се върна в къщи с наведена глава.

След колата вървяха няколко баби и дядо Йордан, съкрушен и отчаян. Хората дълго време не бяха го виждали и сега се чудеха, като го гдедаха грохнал и побелял, отслабнал, с увиснали брьчки и повехнало лице.

Той дотегна на всички. Никой вече го не жалеше.

А старият Герак сьвсем грохна. Той с мъка се извличаше на слънцето, печеше се като стара змия и постоянно се оплакваше, че е студено.

Веднъж през един пролетен ден, хубав, топъл и светъл, Геракът бе се извлякъл пред вратата на кръчмата си и лежеше по очите си на припек…0коло главата му бръмчаха рояк мухи.

- Я, той е умрял! Съвсем, съвсем изстинал!

Темата за превръщенията на птичия род звучи последователно и в историята на Павел. Неколкократно неговото напускане на дома и същевременно приказките за вероятното му завръщане са коментирани чрез символиката на гнездото:

-… Па и за Павел не мисли толкова. И нему ще му дойде умът в главата. Ще се прибере и той. Тя, птичката - нищо животно, па и тя не забравя гездото си!;

- То птичката, Йордане, дето се е мътила, тамо ще си отиде - заговори дядо Маргалак… - Ще зарадваш баща си, Павелчо, и булката ще се утеши, и Захаринчо, и…;

Защо беше дошъл Павел? Той имаше само петнадесетдневен отпуск. Не изглеждаше, че тук го е довело желанието да види родното си гнездо, близките си, жена си и детето си.

Особено място в оркестрирането на митологемата за родовото дърво заема и едно описание на Йовка:

Тя боледуваше постоянно. Някакъв незнаен недъг гризеше здравето на това нежно и мило дете и то от ден на ден линееше и съхнеше като цвете, в чийто корен живее червей.

Страданията на Йовка са съотнесени преди всичко с клетвите и укорите, със съскането на змиите, на злото в дома на Гераците. Червеят /змията/ на омразата измъчва състрадателната и обичлива душа на “това нежно и мило дете”.

Силите на хаоса превръщат света на хармонията и чистотата /”голяма бяла къща”, “бели зидове”, “хвъркати бели душици”, “белите ръкави… на Елка”, “дядо Маргалак… заклати бялата си като сняг глава , “в стаята на Йовка… беше тихо и чисто“/ в свят на кал и мръсотия. Нечистоплътни са хората: “При нея идеха само няколко стари жени… с ръце мушнати в широките ръкави на кирливите си ризи…”. Нечистоплътни са душите им: “Тия думи на стареца не трогнаха Павел, напротив, от тях той почувства в душата си нещо пъпливо, блудкаво, като че някой плю в нея. И обхвана го едно лигаво и тъпо разкаяние, че се е върнал тук”. Нечист и разлагащ се е целият нов свят: “Пътищата бяха кални и хората се събираха по кръчмите като мухи, пиеха и приказваха за лошото време, за запалени снопи и гниещи невьрзани рькойки.”

На мястото на “правото като стрела”, устремено към сакралната небесна вис родово дърво, се появява “мръсен трап, помийник, в който се валят свине“. Символиката на този трап /намек за подземните селения на злото/, разрухата и порока се подсилва от ред детайли в повестта. В циничното писмо на Любица Павел е наречен свиня /”Да не мислиш ти, свиньо бугарска, че ко доджеш без паре, я че тебе да узму…”/. Още по-любопитни са намеците за “свинското” поведение на Божан: “Ило Търсиопашката се кълнеше, че видял как Божан събрал няколко динени кори, хвьрлени на пьтя, и лакомо изял остатька по тях, като ги изстьргал тънко с ножчето си”.

Рушенето на хармоничния свят е рушене не само на човешките личности, но и на общото пространство, на общия бит, на общия родов космос. В повестта символите на хармонията един по един са заменени от символите на хаоса и разтлението:

- къщата, дворът и земите са поделени /”Подир някоя година от обширния двор на Гераците не остана нищо. Той бе разделен, преграден и по него безразборно се издигаха недоправени плевници, сайванти, купи със сено. Навсякъде личаха локви н боклуци“; “Дядо Йордан влизаше рядко в къщи. Къщата му се виждаше грозна и проклета“/;

- белите и здрави като кале зидове, защитаващи родовото пространство, са заменени от грозните плетове, с които особено старателно се огражда от близките си Божан /”Божан още на другия ден отдели с плет своя двор…”; “Божан не дойде на погребението. Той ограждаше някаква си нива вън от селото. Шествието, отивайки за гробищата, мина покрай него. Той свали шапка като чужд и щом заминаха, пак почна работата си”/;

- общото огнище е загаснало /”На Петър му беше мъчно. На своето собствено ново огнище той гледаше без ищах.”; “В къщи изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище“/;

- общата софра е разделена /”Понеже синовете му нарушиха стария обичай да ядат всички заедно на софрата, а се явяваха кой когато си ще или никак се не явяваха, то и старецът не сядаше редовно“/;

- общият път на рода е невъзможен /”Косата на дядо Йордан бързо посребря, неговата силна господарска ръка отслабна, отпусна юздите и домашната колесница, която вървеше толкова равио и спокойно, изскочи от пътя си и затрополи по камъняка“/ и усилията на стария Герак да поправи скъсания оглавник са напразни /”Дядо Йордан държеше оглавника в отпуснатите си ръце и не можеше да се нагледа на своя син и добрината на снахите му, и тяхната радост, която в тая минута той не намираше престорена, топяха сърцето му и той забравяше в душата си обидното минало… Старецът, изненадан от внезапната злост на двете си снахи, седна на прага наскърбен и мълчаливо почна да поправя скъсания оглавник“/;

- общите пари са откраднати /”В къщата на Гераците стана непоносимо и тежко. Като че не парите на стареца, а честта на целия дом беше открадната. Божан беше дал Петьр и Павел в съд за побой”/.

Особена смислопораждаща функция всред изброените символи имат парите. Социологическата критика под влияние на своето предубеждение кьм имотността разглежда темата за парите в повестта еднозначно. Стига се дори до там, че се разсъждава без никакви съмнения и задръжки за експлоататорската същност на Герака. Внимателният прочит на текста на повестта обаче показва едно много симптоматично разделение - парите са видяни в света на хармония, човешка любов и разбирателство като добра сила /”Старият Герак излизаше полека от своята тъмна, нерадостна стая, в която не обитаваше вече златният дух на неговото съкровище”/, а в света на разтление, егоизъм и омраза като зло /”Божан, Божан да е жив, той ще хване златния дявол за опашката”/.

Общите пари са символ на общото благополучие, семейната чест и обществения престиж. Показателно е, че и смъртта на баба Марга, и открадването на парите са определени като изчезване на “дух” от къщата - в единия случай “добрият и строгият”, в другия - “златният”. “Златният дух” на семейното “съкровище” при досега с Божан се превръща в “златен дявол“. И в случая подмяната на ценностите е резултат от нарушената хармония. Тук читателят неволно започва да си припомня приказката за ламята, тримата братя и златната ябълка, в която семейната чест е спасена от най-малкия брат, получил в края на историята като награда за съобразителността и смелостта си една хубавица за жена. Твърде много са съвпаденията, за да не се види, че при изобразяването на разтлението в света на Гераците стойностите на този фолклорен текст /сьзнателно или не от страна на автора/ просто са обърнати. В повестта братята също са трима, като най-малкият е женен за хубавица /този факт се подсилва от преакцентуваната грозота на Божаница - жената на големия брат/, има родово дърво и злато, има и зинала ламя /”всеки зинал като ламя”/, но красивата приказка е видяна в кривото огледало на света на злото - пазачите на златото го открадват /те носят ламята в себе си/, семейната чест е подложена на поругание пред всички, а любовта умъртвена /хубавата жена на най-малкия брат умира заради него/.

Особено горестно звучат тези части от повестта, в които се говори за мъртвата любов.     Хармоничният свят на любовта между мьж и жена, бащи и деца, братя и сестри е безвъзвратно изчезнал. Домът на Гераците е бил гнездо на любов /”Двамата бяха живели в обич и доверие”, “Павел я обичаше страстно”/, но тази любов е напуснала човешките сърца и “хората не са вече братя”. Дявольт е отворил в човешките души “бакалница и търгува с доброто и злото.”

Не кръчмата, както сочат някои интерпретатори, а бакалницата е символът на новата нравственост. Тази кръчма, в която пълновластен господар е “добрият и строгият дух” на баба Марга и в която обитава “златният дух” на семейното съкровище, е част от хармоничния патриархален свят. Тя е място за веселие, но в нея не се допускат пияниците и не звучат груби думи: баба Марга “не позволяваше в кръчмата кавги и мръсни приказки и пъдеше пияниците“. Нелогично е този подреден свят да бъде свързван с пиянското падение на Петър, Павел и Божаница, което е продукт на света на разтлението.2 Именно в този свят кръчмата става тьжна и пуста като душата на Герака /”В тая кръчма, мрачна, пуста, неприветлива и тъжна като неговата душа, беше тихо и пусто, не достигаше никакъв шум ни от улицата, ни от къщи и той можеше спокойно да се предава на своите мисли”/ и вече не е като украшение на белия зидан пръстен на родовото пространство /”А сам дядо Йордан държеше кръчмата, едно старо, ниско и дълго здание до пътя, което стоеше като глава и камьк на големия зидан пръстен, който обграждаше двора”/. -Това хармонично пространство е разрушено и разтлението обхваща и кръчмата. Тя е “затворена”, “хванала паяжина”, “глуха”, “пуста” и “тъмна”. В нея Елка е “като в гроб”, а старецът като в “затвор”. Само от време на време този свят на разтление се осветява от моментна надежда: “През дупките на затворените кепенци влизаха игриви слънчеви лъчи, падаха върху прашните предмети из кръчмата и полека-лека се местеха, местеха се, докато съвсем изчезваха и вътре ставаше тъмно. Старецът вдигаше глава, озърташе се, сякаш търсеше тия зари и търкаше челото си като човек, излъган от някой сьн“.

Не кръчмата, а бакалницата е пространственият определител на новия свят. Неслучайно Павел мотивира пред баща си нуждата си от пари с желание да открие “нещо като бакалница“. Парите от кръчмата, която е място за веселби и радости, вече са предназначени за бакалница. Същевременно Божан е с типичен манталитет на бакалин:”Той се пазареше дълго…, караше се, сърдеше се и след като получеше парите, броеше ги с треперещи ръце три-четири пьти, да не би да са го излъгали“. Душите на братята са вече бакалски души, изцяло обсебени от дявола и продаването и продажността 3 са ключови думи към човешката им същност.

Злото обръща ценностите и светът на християнската любов е разрушен точно от тези, чиито имена напомнят за светото тайнство - Божан /бог/, Петър /апостол Петър/ и Павел /апостол Павел/. Иронията в играта с имената е засилена от факта, че именно Божан демонстрира най-ярко липсата на християнщина. Той гони с псувни и викове божиите пратеници /врабците, просяците и калугерите/, “които страхливо се застъпват за своя мъничък дял” от изобилната реколта.”Врабчите трохици” се зловидят на най-големия син на Герака. Големият птичи род е забравен от него и в сърцето му бялата хвърката любов е изместена от змийския съсък и звъна на монетите на дяволската бакалница.

Хаосът и злото изпепеляват човешките сърца и само птичите души на малките внучета, Йовка и дядо Матей напомнят за отминалия красив свят на пълните с врабчета клони на свещеното дърво. В един момент страдащият Герак съзира пътя към храма /”Дядо Йордан втренчи поглед надолу към селото, дето между четири високи стройни тополи се издигаше синята селска черква с червен керемиден покрив, високо на който блестеше като звезда кръстът, и дълго и неподвижно гледа нататък”/, но силите му не стигат да закрачи по него. До извора на братската любов се докосва и Павел /”Ведньж Павел, като обиколи жътварите и се повайка около тях, отби се в съседната долина и седна на сянка до студеното кладенче, което извираше изпод старите корени на трите дъба братя“/, но разкапаната му душа не се пречиства. Светът е безвъзвратно заразен от злото и проникнат от силите на хаоса и разтлението. 4

Единственият светъл лъч в повестта е плахият намек, че червеят в корените на нежното цвете на любовта е може би мъртъв: “Йовка се оправи и почна да момува, но все още беше слаба и хилава”.

БЕЛЕЖКИ:

1. Символиката на злото не се изчерпва само с темата за змията. В повестта са използвани и други символни определители, за да бьде представена нравствената деградация на героите. За Божан хората казват: “Каква лисица е той! Преструва се на светия”. Божаница е с”походка на змия”.А старият Герак  нарича своите синове кучета,прокълнава ги /”Избийте се, кучета! Избийте се! По-добре да не сте се пръкнали!”/, а след това в пустата кръчма е “като някой затворен звяр”. Над всичко това се налага и констатацията: “Всеки е зинал като ламя”. [обратно]

2. В картината на хармоничния митологичен космос нито веднъж кръчмата на Гераците не е свързана с темата за пиянството, като същевременно твърде силен е акцентьт върху благопристойния дух на това място /в кръчмата няма кавги и мръсни приказки, а пияниците са гонени/. В пълен контраст е решена темата за пиянството в света на разтлението /хората се сбират по кръчмите като мухи, пияният Павел пее мръсни руски песни, Петровица измъква с клетви пияния си мъж от кръчмата, Божаница се запива с дни, след скандали и побоища в дома й/. [обратно]

3. Продаването и продажността характеризират чуждото пространство на града, убиващо любовта. Който влезе в досег с него, е обречен. Обречени са и дъщерята на Маргалака, и Павел, и дори невинната Елка, която е живяла “една зима” в града. Жертва на града са и бездуховният Божан, превърнал се в продаващ и продажен бакалин, и загубилият нравствени устои Петьр, чиято отчаяна душа “мирише на ракия”. [обратно]

4. Особени смислови импликации има и обстоятелството, че тази последна среща на бащата и любимия му син с вярата, надеждата и любовта е поместена в абсолютния център/!/ на повестта, а случката с кражбата на парите - в златното сечение /!/ на текста. [обратно]

(с) Добрин Добрев
=============================
(с) Електронно списание LiterNet, 09.10.2000, № 10 (11)

Други публикации:
Интерпретации на класически текстове от българската литература. II. Шумен, 1993.

2. Какъв е композиционният модел, използван в сборника разкази “Под манастирската лоза”?

3. Как се казват главните герои в разказа “Задушница”?

4. Какво животно притежава дядо Матейко от разказа “На оня свят”?

5. Как определят победителя в облога Лазар Дъбака и Христина в разказа “Ветрената мелница”?

6. Какви имена носят синовете на стария Герак в повестта?

7. С какви събития започва и завършва повестта “Гераците”?

8. Как се нарича отецът, който разказва, в сборника “Под манастирската лоза”?

9. Къде преобладаващо се развива действието в разказите на Елин Пелин?

10. Елин Пелин е псевдоним на…?

                                                           (Елин Пелин)

Още от самото начало на разказа на Елин Пелин – “На оня Свят” – читателят бива въведен в една съвсем обикновенна, проста, лишена от всякакъв кич обстановка. Представени са ни бедният осемдесет годишен старец дядо Матейко, лежащ на смъртно легло, и неговата съседка баба Йова. Дотук нищо фрапиращо, никакво действие. Самото действие като такова започва със смъртта на дядо Матейко и неговата озадачаваща усмивка. Старецът умира усмихнат при вида на ракията, тъй като в нея вижда единственият свой спътник в изминалия му, изпълнен с трудности  селски живот. Пред прага на непознатото, или по-точно пред страха от него, той вижда в нея  опората, крепяла го през тежките усилни години на живота му… и издъхва щастлив. Пътят на душата му е също интересен от гледна точна действието и развитието. Бедняшката душа, пренаситила се от човешката пошлост и сребролюбие, упорито вярва, че и в небесните простори царят законите на земята – т.е. на богатите и влиятелни хора – “Нас са ни записали у дяволския тефтер още откак сме се родили.” – си казва душата на дядо Матейко и свикнала с теглото и нелекия земен живот, сама се отправя в търсене на верния според нея път – пътят за “пъклото”.
Завръзката в разказа, а по-късно и самата развръзка, се осъществяват благодарение на  навременната намеса на “фъркатичкото”, което отнася измъчената от несгодите на живота душа в рая. Първоначално душата на дядо Матейко се радва на “хубостите” и “чудесиите”, но малко по-нататък, отново фрапирана и обезоръжена пред новото, се сеща за своята стара спътница – ракията. Отчаяна от липсата на кръчми, тя усеща студенината и чуждостта на този нов, добронамерен, но същевременно и толкова далечен за нея свят и е готова на всичко, само и само да може да “пийне чашка ракийка, да се подкрепи”, дори ако заради това подкрепяне е необходимо да слезе в ада – “В пъклото истина е зло, ама аз съм научен: ще тегля, па в добър час ще си пийна и то ще ми олекне.” Обезсърчена от безапелационния отказ на ангелчето, бедняшката душа даже е принудена да хитрува, измисляйки  благородната лъжа, че кръчмата е нещо необходимо, за да може в нея  бирникът да събира дължаните от селяните суми, но когато ангелчето казва: “Тук бирници няма, дядо.”, тогава бедната Матейкова душа забравя своя  дългогодишен спътник  и приятел  ракията и зарадвана, че дълговете и вземанията няма да продължат и там горе,  решава, че лекарството против земните мъки, което е приемала години наред, вече няма да и трябва. “Ох, майко богородичке, тук на рахат ще бъда!”

Пейо Димитров - 11 “д” 

 I.  Творчеството му в контекста на лиотературното развитие от началото на века. Конкретен резултат от конкретната преориентация от края на миналия век в българската литература и едно своеобразно доказателство за развитието на българската литература спрямо западноевропейската.
1. Влияния върху творчеството му
1.1. Пенчо Славейков – жрец и войн на българската литература и живота; от него усвоява вътрешната глъбина и стремежа към хармония; Димчо Дебелянов подчертава жизнерадостта и особеностите на една творческа личност, в която тежката орис, тъгата и отчаянието не са намерили място; напротив, творчеството на тази личност се отличава с мъдростта на психологическите преживявания.
1.2. Яворов – въздейства чрез своята драматичност, конфликтност и противоречивост.
1.3. символистите – с новия подход и представа за света, главно френските представители – Франсис Жан, Пол Верлен, както и руските символисти.
II. Обсег на мотивите – две групи. Димчо Дебелянов изживява в поезията си чувствата на реалния човек. Той също търси познанието, но в неговите реални граници. Музикализация на стиха. Използва утвърдени образи-символи и определени представи за красота, съвършенство и т.н. Склонност към самовглъбяване и самоанализ. Постигане на истината за човека и човешкото битие. Представа за двумирието – тук, сега, там…
1. Копнеж  и вяра в човешкото щастие – споменни мотиви, интимни и любовни творби.
2.  Болка и тревога за съдбата на човешката личност, за ограничените възможности и бунта срещу така устроения свят – мотив за самотата и отчуждението, за откраднатото детство, за пречупената младост. Димчо Дебелянов е първият поет-урбанист; мотивът за войната и човешкия дълг.

ЧЕРНА ПЕСЕН – ВЪПРОСИ

1. С какво се характеризира душевното и психологическо изживяване на лирическия аз?
2. От какво е мотивиран процесът?
3. Чрез какви художествени средства са постигнати идейно-смисловите и емоционални внушения?

ЛЕГЕНДА ЗА РАЗБЛУДНАТА ЦАРКИНЯ – ВЪПРОСИ

1. Кои теми разработва?
2. С какво се характеризира композицията на творбата?
3. Какво е символното съдържание на образа на царкинята?
4. В какво се състои идейно-смисловата и емоционална натовареност ма първа и втора част?
5. Как са постигнати внушенията?
6. Изяснете смисъла на духовните, психологическите и емоционалните преживявания на царкинята при бденията й и след това!
7. Обем и същност на образите-символи, чрез които е пресъздадено преживяването?
8. Как е изграден образът на царкинята?
9. Каква е художествената функция на природата в творбата?
10. Как и с какво се вписва финала в контекста на творбата?
11. Можем ли да наречем легендата типично произведение на българския символизъм?
При Яворов има движение от индивидуално-конкретното към универсално-обобщеното, докато при Дебелянов се наблюдава обратният процес – от универсиализация към индивидуалното и чисто човешко преживяване.
Основен жанр в поезията на Дебелянов е елегията. Като жанрова характеристика, елегията е произведения, в която се изразява болка, скръб, страдания, породени от съзнанието за несъответствия между идеал и действителност, от крушението на мечтите, от излъганите надежди, от погубеното щастие. При Димчо Дебелянов елегичното чувство не е преходно състояние или емоционален пълнеж. То е във връзка с осъзнатата невъзможност за драматичен бунт срещу така устроения свят. От съзнанието за зависимостта на човека от света извън него.

   ЧЕРНА ПЕСЕН

Преживяването се характеризира с вътрешна противоречивост, раздвоение, контраст между човек и свят, конфликт в неговата същност. Поражда се драматизъм в преживяванията. Сблъсък с действителността, неосъществен идеал и блян по смъртта.
Използвани похвати: вътрешен пейзаж, контрастност, оксиморони, общоприети символи, постоянни епитети.

УТРО

Утро – прераждане, пречистване, надежда, ново начало.
Редуване на превратностите и покоя. Символ на пътя – чист и открит. Път към познание и благословия над него. Един открит път. Орел – мисионерство на творческата личност. Откриване на опорите, от които да черпи жизнени сили, вяра оптимизъм. Символно-алегорична образност – вътрешен пейзаж.

УСТРЕМ

Тържествено звучене. Божествен музикален инструмент, свързан с творчеството.

МИГ – ВЪПРОСИ

1. Към какви проблеми за човека и човешкото битие насочва творбата?
2. С какво се характеризират душевно-психологическите и емоционалните преживявания на лирическия герой?
3. Как е пресъздадено състоянието на лирическия герой?
3.1. художествено време и пространство;
3.2. позиция на лирическия аз;
3.3. отношения между аз-а и тълпата;
3.4. опорни символи.
4. Символно съдържание на мига (човек и творчество)?

ГОРА – ВЪПРОСИ

1. Основни чувства и мисли, владеещи лирическия аз?
2.  В какво се изразява специфичната същност на символите в творбата?

ЛЕГЕНДА ЗА РАЗБЛУДНАТА ЦАРКИНЯ

I. Теми – светът-затвор, самотата, копнежът по друг свят, жажда по непостижимото. Проблеми с екзистенциален характер – антропоцентризъм, пряко обвързан със социоцентризма. Човекът такъв, какъвто е – подвластен на материалната си същност; двумирието. Два конфликта – вътрешен – душевен и външен – човек/реалност. Човекът и неговото битие – мечтата, блянът и действителността, животът и смъртта, невинността и грехът.
II. Обособени са девет части, но съществува непрекъснато преливане между три състояния: надежда, невинност, падение и самобичуване, изкупление. Основен художествен похват: теза – антитеза.
III. Мотото навежда на смисловата интерпретация на вътрешния потенциал и изявата.
Царкинята е образ-символ на душата. Автобиографичен момент – душата на лутащия се, трептящия човек. Душата е раздвоена между възвишените стремления и гибелните падения. Тя е отправена към един свят на мечтите и бляновете, но успоредно с това е отворена към греха.
IV. Светът-затвор – замъкът може да се отъждестви с мисълта, с темата за града, със самотността.
V. Движение и насочване чрез реторични въпроси и анафора – кой?
VI. Духовно-психологическите и емоционални преживявания на царкинята се характеризират с:

МИГ

Лирическият аз се стреми да ни въведе в тайните на човешката душа – безпътните лутания. То е емблематичен пример за трептящия дух. Стихотворението „Миг” разкрива мъчителния порив на човека за себепостигане и познание, невъзможността за достигане до тайните на човешкото битие. Да изживее трагичното самосъзнание на неосъществен пророк. „Миг” семантично ни насочва към краткост. Времето в творбата е разгърнато пространно в три етапа. Първият е миналото – вечност, универсалност, обобщеност. Вторият е мигът на прозрението, невъзможността за достигането му. Третият – „сегашно-бъдещното” време, затварящо кръга с първата част, звучащи много отчетливо безнадеждност и безперспективност.
Неконкретна, дематериализирана представа, баладична – баладична, образът на съня, абстрактност.
Лирическият аз прави опит да ситуира себе си в конкретното време – минало време. (Миналото несвършено време внушава вечност.)
На границата между града и небето. Небето съдържа в себе си всички тайни на битието и стремеж. Земята олицетворява материалното, реалното, същността на нещата.
Стремление на духа към небето и съществуване на земята. Паралел между абстрактната същност на човешката личност –дух, изведена чрез „мисълта”, и представата за земната същност – сетивното, видимото; нравствен аспект на небето – креативност; земята се асоциира с деструктивни сили. Лирическият аз е в парадоксално състояние.
Мотиви за самотата, демонизма, греха, бягство подир мечтата. Вътрешен пейзаж. Основен проблем е проблемът за смисъла на човешкия живот. Двумирието. Темата за първородния грях. Постоянни образи-символи: буря, море, лъчи – илюзорна светлина, ден, нощ.
Това определя  „Миг” като типично произведение на българския символизъм.
Характерно за времето и пространството е сливането на трите времена и кръговратът. Но също така и безвремие. Триединство на идея – мечта; истина – грях; Бог – стремеж към нирвана. Свързано е със стремежа за изграждане на един мечтан свят от символистите. Персонифициране на душата и навлизане в нейната безпределност. Музикализация на стиха – не типични и не конкретни образи , а илюзорни, звукопис, алитерация в зависимост от емоционалните преживявания. Изгражда се определена цветова гама.

ИДЕАЛ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ В ПОЕЗИЯТА НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

Мотивационна същност на идеала в поезията на Димчо Дебелянов: търпи влияние от Славейков – стремеж към съвършенство и мъдрост, мотивира се от духовните стремления на лирическия човек. Те се сблъскват с жестоката действителност. Димчо Дебелянов е продължение и доказателство за развитието на модернизма в българската литература. Романтизъм и символизъм – сблъсък между идеал и реалност, поражда копнение по други светове, но докато при романтиците светът на действителността и светът на душата са отделно обособени, то при символистите те се припокриват и материалното е отражение на духовното. Затварят се в свои илюзорни светове и търсят космичното в човешката душа, при романтиците това липсва. Символистичното време е вечност, романтическото е строго очертано и подчертано, обособено в света на тяхната мечта. При символистите има дематериализиране и многозначност на символите, а при романтиците всичко е ясно и точно определено.
Основни образи на идеала – зора, ден, лъч, слънце, „един лазурен край на вечна красота”, свят на кротко упоение, златен скут на вечността и т.н.
Поезията на Димчо Дебелянов се определя като елегична поради по-приглушената и меланхолична същност на творчеството му, то е по-земно и нежно. Орфическа, защото се стреми не да опознае живота, а да извиси човешкия дух над нея.
Конфликтът между мечта и реалност е водещ, защото идеалът е абсолютизиран, а действителността е всичко онова, от което той бяга. За строежа на стихотворенията, отразяващи този конфликт, е характерна конструкцията теза-антитеза.
Представите за бляна и поражданите от сблъсъка усещания са насочени към свободата, духовното съвършенство, човешкото щастие, любовта и красотата. Нравствено и етично съвършенство, което не открива в действителността, което поражда безперспективност, крушение на илюзиите, загуба на идеала и поривите. Поражда раздвоеност и вътрешна противоречивост, коренящи се в обществено-историческите предпоставки.
Модерната душа е опозиция на колективната душа от възрожденския модел.
*резигнация – примирение.

СПИ ГРАДЪТ, В ТЪМНИЦА, ГРИЖА, ПОБЕДЕН
„РАЗЯЖДА ГЪРДИТЕ МИ КЪРВАВА РАНА…”

Кои от основните тематични съставки, характерни за символизма, се съдържат в тях?
„Грижа” – светът-затвор, погубеният идеал, мотивът за самотата и страданието, предопределеността на човека и съдбата му. Характерни образи символи: ден, нощ, сън, път, сърце, смърт, раждане. Нощта е време за мечти, а денят – за действителност. Обръщане на понятията. Изградено на базата на опозицията теза – антитеза, противопоставяне на традиционни антиподи. Вътрешното психологическо преживяване на лирическия герой се характеризира с безперспективност и т.н. Образът на грижата е свързан с двумирието и страданието, той е персонифициран и одушевен, материализиран, метафора; не е абстрактен, описателен, с физическа осезаемост.
„Разяжда гърдите ми кървава рана…” – състоянието се характеризира с душевно терзание, противоречие, болка. Животът предопределя, защото човекът е социално детерминиран.
„В тъмница” – предразположението към болката и страданието на множеството. Преодоляване на индивидуалното страдание. Не гордо страдание и самотничество, а съпреживяване. Елитарно съзнание, което се пречупва. Основни теми, свързани със символизма: светът-затвор, ролята на съдбата, страдание, дуализъм. Конфликт с действителността. Поантиен поет.
1. С какви основни мотиви в поезията на Димчо Дебелянов се свързва споменът? „Светъл спомен”, „Ти  смътно се мяркаш”, Аз искам да те помня все така”, „Да се завърнеш в бащината къща”, „Помниш ли, помниш ли…”, „Спи градът”, „Пловдив”
2. Същност на вътрешно-психологическите преживявания на лирическия герой?
3. Емоционален диапазон, свързан с преживяванията на лирическия аз?
4. Поетически път за постигане на художествените внушения?

Лирическият герой на Димчо Дебелянов гледа на света като на килия и затвор, който го възпрепятства да постигне идеала. Той го възприема чрез душата си и в него различава два свята – реалният враждебен свят, към който той не желае да принадлежи, и въображаемият илюзорен свят, в който лирическият герой търси своя идеал и самоосъществяване. Двумирието се извежда чрез: тук – реалност и там – мечта, топлина, съвършенство, хармония и любов. Мотивите също се разделят, като едните визират тук, а другите – там. Поетическата структура се разгръща двупланово, като двата плана вървят успоредно и се конфронтират. Сегашността е изведена чрез символистични образи и време-пространство, изграждащо представа за вечност и абсолютизъм. Успоредно с нея се реализира строга субективност – личните измерения на света – конкретни, сетивни образи; задушевност и интимност на чувствата. Предразположеност към реалистично осмисляне на основния конфликт. Преливане на символистично и реалистично.

ПОД СУРДИНКА

Какъв момент от творческото развитие на Дебелянов отразява цикъла?
I. Изхождайки от заглавието става дума за нещо недоизказано, нещо съкровено и вълнуващо, но все още няма достатъчно смелост, за да го заяви гласно. Невъзможността да се улови мига, болка от невъзвратимостта на живота. Цикълът започва с мото – равносметка за човешкия живот и тя е подчертано песимистична. Преживяването се характеризира с равносметка за изминатия житейски и творчески път. В нея се въвежда чувството за неуловимост и безполезност. Свързва се с мига на отрезвяване и равносметка.
II. Невъзможност да се достигне идеала, равносметка „какво направи с младостта си?”; пропилян живот в търсене на нещо идеално и непостижимо. В така устроения свят човек няма право да живее с химери.
IV. Смъртта като познание, като последен изход към бляновете и мечтите.

ХУДОЖЕСТВЕНАТА РОЛЯ НА СПОМЕНА В ПОЕТИЧЕСКИЯ СВЯТ НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

Свързва се с детството от една страна и с любовта от друга. В „Светъл спомен” споменът се изживява като положителна емоция. Той е „светъл”, „книга любима”. Той желае да си спомня и да мечтае отново. В него лирическият герой открива хармония и съвършенство, обич и полет. Бягство от действителността в света на спомена.
I. Любовта в поезията на Димчо Дебелянов – подобно на Яворов се изживява в две посоки
1. Любовта като духовен подем и сътворяващ принцип, като духовно пътуване и усещане за полет. „Светъл спомен” споменът за любовта се изживява като бягство в спомена, който е духовно-емоционален символ на съществуване в света на бляна. Своеобразна духовна и нравствено-етична компенсация за това, което предлага действителността. Образът на любимата е изграден като книга, в която се открива идеалната любов, светът, в който любовта ще е осъществена. Специфично за начина на изграждане на тази любов е използването на образи-символи за светлината, музикализация на стиха, постигната чрез дематериализация на образа и алитерация или звукопис, повторение на едни и същи лексикални единици и използване на римуване от типа “abba”. Образът на любимата е предаден като отражение на лирическия аз – лишена от конкретност, тя е абстракция и духовна фикция. Аналог с Яворов – любовният спомен препраща към сферата на бляна.
2. Любовта като изява на драматичното духовно аз на лирическия субект – същите стремежи и невъзможност за осъществяването им. При осмислянето й е интересна изходната позиция, свързана с представата за красота и хармония, но поражда и драматизъм при сблъсъци и конфликти.
„Ти смътно се мяркаш” – преживяването се характеризира с копнеж и стремеж към неуловимото, спомен за отминалата любов и равносметка за отминалия живот. Разчупване сферата на интимната изповед и преливане към една житейска равносметка.
„Аз искам да те помня все така” – в основата на преживяванията на лирическия герой е залегнала светостта на спомена, съхранил едно обречено и неосъществимо, но красиво в същото време чувство. Страдание от раздялата и разколебаност в истинността на спомена, трагическа обреченост на човешките взаимоотношения. Игра с времето – роля на художественото време – универсализация. Срещата се изживява в настоящето, но е проектирана в бъдещето, за да може да бъде оценена и осмислена като минало.  Тази игра с времето се нарича ретроспективна емоционалност. Художественото пространство се характеризира спрямо преживяванията на лирическия аз за любовта и спомена чрез опозицията тук – там, горе – долу. Ролята на природата в творбата се свежда до характеристика на вътрешния свят на лирическия аз. Тя е одухотворена и се променя от трепет, през буря и утихване – тя е динамично променяща се. Образът на любимата се характеризира с конкретни образи – съществува в конкретни човешки измерения и създава представата за крехкост. Споменът като смислово и емоционално съдържание е свързан с раздвоение на функцията; той е спомен, красив и незабравим, очертава светостта на любовта, конкретен е. Но синтезира в себе си мечтаното, ала неосъществимо човешко щастие.
3. Преживявания на лирическия субект по отношение на любовта – основа е реално преживяното; това характеризира и жизнената специфика на любовната лирика и нейното душевно пълнозвучие. Любовта и нейното преживяване са сходни с Яворовите,  но не са така демонични и поляризирани.
II. Споменът за детството в поезията на Димчо Дебелянов – двойствен
„Да се завърнеш в бащината къща” – мотивите са самота, бездомност, пораждащи копнеж към топлина и уют, към хармония. Текстът е изграден върху три основни мотива: завръщането към доброто, срещата с родното – цел и смисъл на духовната реализация, породено от чувството на бездомност. Двата последни стиха внушават обреченост на вечно странство. Споменът е възвръщане във времето. Характерна за преживяванията е елегичната форма на творбата. Това е своеобразно обръщения към всеки странник. Изповеден психологизъм, монолог; диалогизъм на „ти” формата, тя е междинно положения между „аз” и „те”, разтваряща индивидуалното преживяване в света на човешкото братство; безлична (надлична) форма. Силата на внушението се постига чрез експресивността на поетическия език. Метафори – две основни: „вечерта смирено гасне” и „да чезнеш в нейната усмивка” – вътрешно психологическо преживяване. Повторяемост на еднакви лексикални единици. По отношение на мотивите в първите две части преживяването е разгърнато по пътя на спокойствието и движението е от общо към конкретно, стесняване на пространството, локализиране в душата (иконата). Достига се сакрализация на родното.

ТИХАТА ПОБЕДА НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
(ВОЕННА ПОЕЗИЯ)

I. Същност на художественото светоусещане в предвоенната поезия. Основни моменти, дефиниращи това светоусещане са невъзможността да намери реализация в живота, оказал се прекалено суров и черен. Усещане за вина за световния грях. Чувствата са предадени като отражение на неговата душа. Субективността е основна черта в предвоенната поезия.
II. Военната поезия на Димчо Дебелянов – „заявка” за нов тип поетика
1. Проблематика в стихотворенията, отразяващи войната – по-конкретно насочени към живота, своеобразно приземяване в реалността; възстановяване на взаимоотношенията между човека и действителността. Темите са за съществуването на човека в обществото, за проблемите на „малкия” човек, за изначалната греховност – екзистенциална проблематика. Центърът на художествената визия се измества към взаимоотношенията човек – среда. От това изместване се пораждат нови чувства и ново осмисляне на изначалните проблеми.
2. Преодоляване на чувството за безсмисленост и безперспективност, за тягостното усещане за обреченост. Но това е само в социален аспект, защото има ново чувство за безизходица, този път от смъртта. Това чувство е заменено от чувството за жизнена цел: животът – дълг, подвиг и саможертва. Така Димчо Дебелянов подновява и доразвива традициите, започнати от Ботев, Вазов и Яворов.
„Тиха победа” – основания за заглавието на стихотворението са постигането на идеала и откриването на отговорите на въпросите. Осмисляне на пътя на саможертвения подвиг, в чиято основа е дългът. Но всичко това е вътре в лирическия герой, само негово, затова победата е тиха. Смъртта е завръщане към дома, пречистване, връщане към изворите на живота, към земята и изначалното. Обединяване на родно и вечно. Движение от единично към множествено, приобщаване към цялото.

I. Увод
1. Светът на Елин Пелин – свят на неподправената и сурова истина за живота в българското село, широка и многообразна картина на бита и чрез изображението му проникване в народопсихологията, в душата на човека от народа; енциклопедия на българския живот в селото: на горчива мъка и сладки мечти, на тежък, непосилен труд и на романтични копнения, на грях, престъпление и търсене на истината, на страсти, човешки драми, страдания и на стремеж към духовно съвършенство, на лъжи и истини, на единство между човека и природата, формирала и съхранила богатата му душевност.
2. Повествованието на Елин Пелин: протича във вечно сегашно време; пресъздава винаги конкретна социална и историческа реалност – края на XIX и началото на XX век; събитията се развиват под открито небе, сред българската природа и сред светлината на живота, на полето, двора – жизнелюбие, произтичащо от мъдростта на твореца, изразил вековна и изстрадана народна мъдрост; животът такъв, какъвто е – ценност, неповторим, радостта от него, определяща хедонистичното звучене на творбите му; коренът на повествованието е в народните приказки и анекдоти; Елин Пелин – демократ и по битие, и носещ страданието и въжделенията на човека от народа, неговото чувство за справедливост, изтънченият му усет към красотата.
- в разказите на Елин Пелин – отражение на изконното в живота на българина: привързаност към земята, към труда, към животните, към семейството; вековни народностни начала, свързани с общочовешкото – поривът на сърцето към красота, към устояване в мъката, към обич и щастие, към съвършенство и хармония.
3. Раждането на замисъла за повестта – конкретна човешка драма, залегнала изцяло като епилог на творбата – от семейнородовият разказ към широкото художествено обобщение за характерното в българското село в края на XIX век; дълбоките противоречия и произтичащите от тях нравствени процеси: отмирането на патриархалния свят и морал и формирането на нови човешки взаимоотношения; на изчезналата човещина и добро в човека, на погазените нравствени закони и ценности; проблемът за облика на човека и отношенията в обществото.
II. Изложение
1. Реализация на целта чрез композицията – опростена до съвършенство, претворяваща три измерения на времето: минало, настояще и бъдеще, на преден план в повествованието – настоящето: отражение на закономерни процеси в битието и в нравствената вселена на българското село в края на XIX век; проследяване на взаимоотношенията между три поколения в рода на Гераците: настоящето, представено от синовете Божан, Петър и Павел, които са в отношения с миналото, чиито представители са старият Герак и Марга, и с бъдещето, представено от внуците; социални и нравствени промени в селото и човека: отмирането на доброто старо време – патриархалния свят с доброто и красивото и неумолимото идване на новия с лошото и грозното; смъртта на баба Марга – композиционен похват за разграничаване на минало от настояще. Борът – символ на живота, на вечното, на хармонията в патриархалното семейство; отсичането му в края на повестта – закономерното отмиране; причината – страстта към материалното (земя и пари), породила измененията в психиката на човека, в отношенията между хората; от една страна – покъртителни човешки