accommodating

“На оня свят”

                                                           (Елин Пелин)

Още от самото начало на разказа на Елин Пелин – “На оня Свят” – читателят бива въведен в една съвсем обикновенна, проста, лишена от всякакъв кич обстановка. Представени са ни бедният осемдесет годишен старец дядо Матейко, лежащ на смъртно легло, и неговата съседка баба Йова. Дотук нищо фрапиращо, никакво действие. Самото действие като такова започва със смъртта на дядо Матейко и неговата озадачаваща усмивка. Старецът умира усмихнат при вида на ракията, тъй като в нея вижда единственият свой спътник в изминалия му, изпълнен с трудности  селски живот. Пред прага на непознатото, или по-точно пред страха от него, той вижда в нея  опората, крепяла го през тежките усилни години на живота му… и издъхва щастлив. Пътят на душата му е също интересен от гледна точна действието и развитието. Бедняшката душа, пренаситила се от човешката пошлост и сребролюбие, упорито вярва, че и в небесните простори царят законите на земята – т.е. на богатите и влиятелни хора – “Нас са ни записали у дяволския тефтер още откак сме се родили.” – си казва душата на дядо Матейко и свикнала с теглото и нелекия земен живот, сама се отправя в търсене на верния според нея път – пътят за “пъклото”.
Завръзката в разказа, а по-късно и самата развръзка, се осъществяват благодарение на  навременната намеса на “фъркатичкото”, което отнася измъчената от несгодите на живота душа в рая. Първоначално душата на дядо Матейко се радва на “хубостите” и “чудесиите”, но малко по-нататък, отново фрапирана и обезоръжена пред новото, се сеща за своята стара спътница – ракията. Отчаяна от липсата на кръчми, тя усеща студенината и чуждостта на този нов, добронамерен, но същевременно и толкова далечен за нея свят и е готова на всичко, само и само да може да “пийне чашка ракийка, да се подкрепи”, дори ако заради това подкрепяне е необходимо да слезе в ада – “В пъклото истина е зло, ама аз съм научен: ще тегля, па в добър час ще си пийна и то ще ми олекне.” Обезсърчена от безапелационния отказ на ангелчето, бедняшката душа даже е принудена да хитрува, измисляйки  благородната лъжа, че кръчмата е нещо необходимо, за да може в нея  бирникът да събира дължаните от селяните суми, но когато ангелчето казва: “Тук бирници няма, дядо.”, тогава бедната Матейкова душа забравя своя  дългогодишен спътник  и приятел  ракията и зарадвана, че дълговете и вземанията няма да продължат и там горе,  решава, че лекарството против земните мъки, което е приемала години наред, вече няма да и трябва. “Ох, майко богородичке, тук на рахат ще бъда!”

Пейо Димитров - 11 “д” 

This entry was posted on понеделник, май 22nd, 2006 at 9:31 and is filed under . You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.