ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
1887 – 1916
I. Творчеството му в контекста на лиотературното развитие от началото на века. Конкретен резултат от конкретната преориентация от края на миналия век в българската литература и едно своеобразно доказателство за развитието на българската литература спрямо западноевропейската.
1. Влияния върху творчеството му
1.1. Пенчо Славейков – жрец и войн на българската литература и живота; от него усвоява вътрешната глъбина и стремежа към хармония; Димчо Дебелянов подчертава жизнерадостта и особеностите на една творческа личност, в която тежката орис, тъгата и отчаянието не са намерили място; напротив, творчеството на тази личност се отличава с мъдростта на психологическите преживявания.
1.2. Яворов – въздейства чрез своята драматичност, конфликтност и противоречивост.
1.3. символистите – с новия подход и представа за света, главно френските представители – Франсис Жан, Пол Верлен, както и руските символисти.
II. Обсег на мотивите – две групи. Димчо Дебелянов изживява в поезията си чувствата на реалния човек. Той също търси познанието, но в неговите реални граници. Музикализация на стиха. Използва утвърдени образи-символи и определени представи за красота, съвършенство и т.н. Склонност към самовглъбяване и самоанализ. Постигане на истината за човека и човешкото битие. Представа за двумирието – тук, сега, там…
1. Копнеж и вяра в човешкото щастие – споменни мотиви, интимни и любовни творби.
2. Болка и тревога за съдбата на човешката личност, за ограничените възможности и бунта срещу така устроения свят – мотив за самотата и отчуждението, за откраднатото детство, за пречупената младост. Димчо Дебелянов е първият поет-урбанист; мотивът за войната и човешкия дълг.
ЧЕРНА ПЕСЕН – ВЪПРОСИ
1. С какво се характеризира душевното и психологическо изживяване на лирическия аз?
2. От какво е мотивиран процесът?
3. Чрез какви художествени средства са постигнати идейно-смисловите и емоционални внушения?
ЛЕГЕНДА ЗА РАЗБЛУДНАТА ЦАРКИНЯ – ВЪПРОСИ
1. Кои теми разработва?
2. С какво се характеризира композицията на творбата?
3. Какво е символното съдържание на образа на царкинята?
4. В какво се състои идейно-смисловата и емоционална натовареност ма първа и втора част?
5. Как са постигнати внушенията?
6. Изяснете смисъла на духовните, психологическите и емоционалните преживявания на царкинята при бденията й и след това!
7. Обем и същност на образите-символи, чрез които е пресъздадено преживяването?
8. Как е изграден образът на царкинята?
9. Каква е художествената функция на природата в творбата?
10. Как и с какво се вписва финала в контекста на творбата?
11. Можем ли да наречем легендата типично произведение на българския символизъм?
При Яворов има движение от индивидуално-конкретното към универсално-обобщеното, докато при Дебелянов се наблюдава обратният процес – от универсиализация към индивидуалното и чисто човешко преживяване.
Основен жанр в поезията на Дебелянов е елегията. Като жанрова характеристика, елегията е произведения, в която се изразява болка, скръб, страдания, породени от съзнанието за несъответствия между идеал и действителност, от крушението на мечтите, от излъганите надежди, от погубеното щастие. При Димчо Дебелянов елегичното чувство не е преходно състояние или емоционален пълнеж. То е във връзка с осъзнатата невъзможност за драматичен бунт срещу така устроения свят. От съзнанието за зависимостта на човека от света извън него.
ЧЕРНА ПЕСЕН
Преживяването се характеризира с вътрешна противоречивост, раздвоение, контраст между човек и свят, конфликт в неговата същност. Поражда се драматизъм в преживяванията. Сблъсък с действителността, неосъществен идеал и блян по смъртта.
Използвани похвати: вътрешен пейзаж, контрастност, оксиморони, общоприети символи, постоянни епитети.
УТРО
Утро – прераждане, пречистване, надежда, ново начало.
Редуване на превратностите и покоя. Символ на пътя – чист и открит. Път към познание и благословия над него. Един открит път. Орел – мисионерство на творческата личност. Откриване на опорите, от които да черпи жизнени сили, вяра оптимизъм. Символно-алегорична образност – вътрешен пейзаж.
УСТРЕМ
Тържествено звучене. Божествен музикален инструмент, свързан с творчеството.
МИГ – ВЪПРОСИ
1. Към какви проблеми за човека и човешкото битие насочва творбата?
2. С какво се характеризират душевно-психологическите и емоционалните преживявания на лирическия герой?
3. Как е пресъздадено състоянието на лирическия герой?
3.1. художествено време и пространство;
3.2. позиция на лирическия аз;
3.3. отношения между аз-а и тълпата;
3.4. опорни символи.
4. Символно съдържание на мига (човек и творчество)?
ГОРА – ВЪПРОСИ
1. Основни чувства и мисли, владеещи лирическия аз?
2. В какво се изразява специфичната същност на символите в творбата?
ЛЕГЕНДА ЗА РАЗБЛУДНАТА ЦАРКИНЯ
I. Теми – светът-затвор, самотата, копнежът по друг свят, жажда по непостижимото. Проблеми с екзистенциален характер – антропоцентризъм, пряко обвързан със социоцентризма. Човекът такъв, какъвто е – подвластен на материалната си същност; двумирието. Два конфликта – вътрешен – душевен и външен – човек/реалност. Човекът и неговото битие – мечтата, блянът и действителността, животът и смъртта, невинността и грехът.
II. Обособени са девет части, но съществува непрекъснато преливане между три състояния: надежда, невинност, падение и самобичуване, изкупление. Основен художествен похват: теза – антитеза.
III. Мотото навежда на смисловата интерпретация на вътрешния потенциал и изявата.
Царкинята е образ-символ на душата. Автобиографичен момент – душата на лутащия се, трептящия човек. Душата е раздвоена между възвишените стремления и гибелните падения. Тя е отправена към един свят на мечтите и бляновете, но успоредно с това е отворена към греха.
IV. Светът-затвор – замъкът може да се отъждестви с мисълта, с темата за града, със самотността.
V. Движение и насочване чрез реторични въпроси и анафора – кой?
VI. Духовно-психологическите и емоционални преживявания на царкинята се характеризират с:
МИГ
Лирическият аз се стреми да ни въведе в тайните на човешката душа – безпътните лутания. То е емблематичен пример за трептящия дух. Стихотворението „Миг” разкрива мъчителния порив на човека за себепостигане и познание, невъзможността за достигане до тайните на човешкото битие. Да изживее трагичното самосъзнание на неосъществен пророк. „Миг” семантично ни насочва към краткост. Времето в творбата е разгърнато пространно в три етапа. Първият е миналото – вечност, универсалност, обобщеност. Вторият е мигът на прозрението, невъзможността за достигането му. Третият – „сегашно-бъдещното” време, затварящо кръга с първата част, звучащи много отчетливо безнадеждност и безперспективност.
Неконкретна, дематериализирана представа, баладична – баладична, образът на съня, абстрактност.
Лирическият аз прави опит да ситуира себе си в конкретното време – минало време. (Миналото несвършено време внушава вечност.)
На границата между града и небето. Небето съдържа в себе си всички тайни на битието и стремеж. Земята олицетворява материалното, реалното, същността на нещата.
Стремление на духа към небето и съществуване на земята. Паралел между абстрактната същност на човешката личност –дух, изведена чрез „мисълта”, и представата за земната същност – сетивното, видимото; нравствен аспект на небето – креативност; земята се асоциира с деструктивни сили. Лирическият аз е в парадоксално състояние.
Мотиви за самотата, демонизма, греха, бягство подир мечтата. Вътрешен пейзаж. Основен проблем е проблемът за смисъла на човешкия живот. Двумирието. Темата за първородния грях. Постоянни образи-символи: буря, море, лъчи – илюзорна светлина, ден, нощ.
Това определя „Миг” като типично произведение на българския символизъм.
Характерно за времето и пространството е сливането на трите времена и кръговратът. Но също така и безвремие. Триединство на идея – мечта; истина – грях; Бог – стремеж към нирвана. Свързано е със стремежа за изграждане на един мечтан свят от символистите. Персонифициране на душата и навлизане в нейната безпределност. Музикализация на стиха – не типични и не конкретни образи , а илюзорни, звукопис, алитерация в зависимост от емоционалните преживявания. Изгражда се определена цветова гама.
ИДЕАЛ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ В ПОЕЗИЯТА НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Мотивационна същност на идеала в поезията на Димчо Дебелянов: търпи влияние от Славейков – стремеж към съвършенство и мъдрост, мотивира се от духовните стремления на лирическия човек. Те се сблъскват с жестоката действителност. Димчо Дебелянов е продължение и доказателство за развитието на модернизма в българската литература. Романтизъм и символизъм – сблъсък между идеал и реалност, поражда копнение по други светове, но докато при романтиците светът на действителността и светът на душата са отделно обособени, то при символистите те се припокриват и материалното е отражение на духовното. Затварят се в свои илюзорни светове и търсят космичното в човешката душа, при романтиците това липсва. Символистичното време е вечност, романтическото е строго очертано и подчертано, обособено в света на тяхната мечта. При символистите има дематериализиране и многозначност на символите, а при романтиците всичко е ясно и точно определено.
Основни образи на идеала – зора, ден, лъч, слънце, „един лазурен край на вечна красота”, свят на кротко упоение, златен скут на вечността и т.н.
Поезията на Димчо Дебелянов се определя като елегична поради по-приглушената и меланхолична същност на творчеството му, то е по-земно и нежно. Орфическа, защото се стреми не да опознае живота, а да извиси човешкия дух над нея.
Конфликтът между мечта и реалност е водещ, защото идеалът е абсолютизиран, а действителността е всичко онова, от което той бяга. За строежа на стихотворенията, отразяващи този конфликт, е характерна конструкцията теза-антитеза.
Представите за бляна и поражданите от сблъсъка усещания са насочени към свободата, духовното съвършенство, човешкото щастие, любовта и красотата. Нравствено и етично съвършенство, което не открива в действителността, което поражда безперспективност, крушение на илюзиите, загуба на идеала и поривите. Поражда раздвоеност и вътрешна противоречивост, коренящи се в обществено-историческите предпоставки.
Модерната душа е опозиция на колективната душа от възрожденския модел.
*резигнация – примирение.
СПИ ГРАДЪТ, В ТЪМНИЦА, ГРИЖА, ПОБЕДЕН
„РАЗЯЖДА ГЪРДИТЕ МИ КЪРВАВА РАНА…”
Кои от основните тематични съставки, характерни за символизма, се съдържат в тях?
„Грижа” – светът-затвор, погубеният идеал, мотивът за самотата и страданието, предопределеността на човека и съдбата му. Характерни образи символи: ден, нощ, сън, път, сърце, смърт, раждане. Нощта е време за мечти, а денят – за действителност. Обръщане на понятията. Изградено на базата на опозицията теза – антитеза, противопоставяне на традиционни антиподи. Вътрешното психологическо преживяване на лирическия герой се характеризира с безперспективност и т.н. Образът на грижата е свързан с двумирието и страданието, той е персонифициран и одушевен, материализиран, метафора; не е абстрактен, описателен, с физическа осезаемост.
„Разяжда гърдите ми кървава рана…” – състоянието се характеризира с душевно терзание, противоречие, болка. Животът предопределя, защото човекът е социално детерминиран.
„В тъмница” – предразположението към болката и страданието на множеството. Преодоляване на индивидуалното страдание. Не гордо страдание и самотничество, а съпреживяване. Елитарно съзнание, което се пречупва. Основни теми, свързани със символизма: светът-затвор, ролята на съдбата, страдание, дуализъм. Конфликт с действителността. Поантиен поет.
1. С какви основни мотиви в поезията на Димчо Дебелянов се свързва споменът? „Светъл спомен”, „Ти смътно се мяркаш”, Аз искам да те помня все така”, „Да се завърнеш в бащината къща”, „Помниш ли, помниш ли…”, „Спи градът”, „Пловдив”
2. Същност на вътрешно-психологическите преживявания на лирическия герой?
3. Емоционален диапазон, свързан с преживяванията на лирическия аз?
4. Поетически път за постигане на художествените внушения?
Лирическият герой на Димчо Дебелянов гледа на света като на килия и затвор, който го възпрепятства да постигне идеала. Той го възприема чрез душата си и в него различава два свята – реалният враждебен свят, към който той не желае да принадлежи, и въображаемият илюзорен свят, в който лирическият герой търси своя идеал и самоосъществяване. Двумирието се извежда чрез: тук – реалност и там – мечта, топлина, съвършенство, хармония и любов. Мотивите също се разделят, като едните визират тук, а другите – там. Поетическата структура се разгръща двупланово, като двата плана вървят успоредно и се конфронтират. Сегашността е изведена чрез символистични образи и време-пространство, изграждащо представа за вечност и абсолютизъм. Успоредно с нея се реализира строга субективност – личните измерения на света – конкретни, сетивни образи; задушевност и интимност на чувствата. Предразположеност към реалистично осмисляне на основния конфликт. Преливане на символистично и реалистично.
ПОД СУРДИНКА
Какъв момент от творческото развитие на Дебелянов отразява цикъла?
I. Изхождайки от заглавието става дума за нещо недоизказано, нещо съкровено и вълнуващо, но все още няма достатъчно смелост, за да го заяви гласно. Невъзможността да се улови мига, болка от невъзвратимостта на живота. Цикълът започва с мото – равносметка за човешкия живот и тя е подчертано песимистична. Преживяването се характеризира с равносметка за изминатия житейски и творчески път. В нея се въвежда чувството за неуловимост и безполезност. Свързва се с мига на отрезвяване и равносметка.
II. Невъзможност да се достигне идеала, равносметка „какво направи с младостта си?”; пропилян живот в търсене на нещо идеално и непостижимо. В така устроения свят човек няма право да живее с химери.
IV. Смъртта като познание, като последен изход към бляновете и мечтите.
ХУДОЖЕСТВЕНАТА РОЛЯ НА СПОМЕНА В ПОЕТИЧЕСКИЯ СВЯТ НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Свързва се с детството от една страна и с любовта от друга. В „Светъл спомен” споменът се изживява като положителна емоция. Той е „светъл”, „книга любима”. Той желае да си спомня и да мечтае отново. В него лирическият герой открива хармония и съвършенство, обич и полет. Бягство от действителността в света на спомена.
I. Любовта в поезията на Димчо Дебелянов – подобно на Яворов се изживява в две посоки
1. Любовта като духовен подем и сътворяващ принцип, като духовно пътуване и усещане за полет. „Светъл спомен” споменът за любовта се изживява като бягство в спомена, който е духовно-емоционален символ на съществуване в света на бляна. Своеобразна духовна и нравствено-етична компенсация за това, което предлага действителността. Образът на любимата е изграден като книга, в която се открива идеалната любов, светът, в който любовта ще е осъществена. Специфично за начина на изграждане на тази любов е използването на образи-символи за светлината, музикализация на стиха, постигната чрез дематериализация на образа и алитерация или звукопис, повторение на едни и същи лексикални единици и използване на римуване от типа “abba”. Образът на любимата е предаден като отражение на лирическия аз – лишена от конкретност, тя е абстракция и духовна фикция. Аналог с Яворов – любовният спомен препраща към сферата на бляна.
2. Любовта като изява на драматичното духовно аз на лирическия субект – същите стремежи и невъзможност за осъществяването им. При осмислянето й е интересна изходната позиция, свързана с представата за красота и хармония, но поражда и драматизъм при сблъсъци и конфликти.
„Ти смътно се мяркаш” – преживяването се характеризира с копнеж и стремеж към неуловимото, спомен за отминалата любов и равносметка за отминалия живот. Разчупване сферата на интимната изповед и преливане към една житейска равносметка.
„Аз искам да те помня все така” – в основата на преживяванията на лирическия герой е залегнала светостта на спомена, съхранил едно обречено и неосъществимо, но красиво в същото време чувство. Страдание от раздялата и разколебаност в истинността на спомена, трагическа обреченост на човешките взаимоотношения. Игра с времето – роля на художественото време – универсализация. Срещата се изживява в настоящето, но е проектирана в бъдещето, за да може да бъде оценена и осмислена като минало. Тази игра с времето се нарича ретроспективна емоционалност. Художественото пространство се характеризира спрямо преживяванията на лирическия аз за любовта и спомена чрез опозицията тук – там, горе – долу. Ролята на природата в творбата се свежда до характеристика на вътрешния свят на лирическия аз. Тя е одухотворена и се променя от трепет, през буря и утихване – тя е динамично променяща се. Образът на любимата се характеризира с конкретни образи – съществува в конкретни човешки измерения и създава представата за крехкост. Споменът като смислово и емоционално съдържание е свързан с раздвоение на функцията; той е спомен, красив и незабравим, очертава светостта на любовта, конкретен е. Но синтезира в себе си мечтаното, ала неосъществимо човешко щастие.
3. Преживявания на лирическия субект по отношение на любовта – основа е реално преживяното; това характеризира и жизнената специфика на любовната лирика и нейното душевно пълнозвучие. Любовта и нейното преживяване са сходни с Яворовите, но не са така демонични и поляризирани.
II. Споменът за детството в поезията на Димчо Дебелянов – двойствен
„Да се завърнеш в бащината къща” – мотивите са самота, бездомност, пораждащи копнеж към топлина и уют, към хармония. Текстът е изграден върху три основни мотива: завръщането към доброто, срещата с родното – цел и смисъл на духовната реализация, породено от чувството на бездомност. Двата последни стиха внушават обреченост на вечно странство. Споменът е възвръщане във времето. Характерна за преживяванията е елегичната форма на творбата. Това е своеобразно обръщения към всеки странник. Изповеден психологизъм, монолог; диалогизъм на „ти” формата, тя е междинно положения между „аз” и „те”, разтваряща индивидуалното преживяване в света на човешкото братство; безлична (надлична) форма. Силата на внушението се постига чрез експресивността на поетическия език. Метафори – две основни: „вечерта смирено гасне” и „да чезнеш в нейната усмивка” – вътрешно психологическо преживяване. Повторяемост на еднакви лексикални единици. По отношение на мотивите в първите две части преживяването е разгърнато по пътя на спокойствието и движението е от общо към конкретно, стесняване на пространството, локализиране в душата (иконата). Достига се сакрализация на родното.
ТИХАТА ПОБЕДА НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
(ВОЕННА ПОЕЗИЯ)
I. Същност на художественото светоусещане в предвоенната поезия. Основни моменти, дефиниращи това светоусещане са невъзможността да намери реализация в живота, оказал се прекалено суров и черен. Усещане за вина за световния грях. Чувствата са предадени като отражение на неговата душа. Субективността е основна черта в предвоенната поезия.
II. Военната поезия на Димчо Дебелянов – „заявка” за нов тип поетика
1. Проблематика в стихотворенията, отразяващи войната – по-конкретно насочени към живота, своеобразно приземяване в реалността; възстановяване на взаимоотношенията между човека и действителността. Темите са за съществуването на човека в обществото, за проблемите на „малкия” човек, за изначалната греховност – екзистенциална проблематика. Центърът на художествената визия се измества към взаимоотношенията човек – среда. От това изместване се пораждат нови чувства и ново осмисляне на изначалните проблеми.
2. Преодоляване на чувството за безсмисленост и безперспективност, за тягостното усещане за обреченост. Но това е само в социален аспект, защото има ново чувство за безизходица, този път от смъртта. Това чувство е заменено от чувството за жизнена цел: животът – дълг, подвиг и саможертва. Така Димчо Дебелянов подновява и доразвива традициите, започнати от Ботев, Вазов и Яворов.
„Тиха победа” – основания за заглавието на стихотворението са постигането на идеала и откриването на отговорите на въпросите. Осмисляне на пътя на саможертвения подвиг, в чиято основа е дългът. Но всичко това е вътре в лирическия герой, само негово, затова победата е тиха. Смъртта е завръщане към дома, пречистване, връщане към изворите на живота, към земята и изначалното. Обединяване на родно и вечно. Движение от единично към множествено, приобщаване към цялото.
януари 6th, 2008 at 15:34
No coment