ЕЛИН ПЕЛИН #3
(Индивидуално и общочовешко в повестта „Гераците”)
I. Увод
1. Светът на Елин Пелин – свят на неподправената и сурова истина за живота в българското село, широка и многообразна картина на бита и чрез изображението му проникване в народопсихологията, в душата на човека от народа; енциклопедия на българския живот в селото: на горчива мъка и сладки мечти, на тежък, непосилен труд и на романтични копнения, на грях, престъпление и търсене на истината, на страсти, човешки драми, страдания и на стремеж към духовно съвършенство, на лъжи и истини, на единство между човека и природата, формирала и съхранила богатата му душевност.
2. Повествованието на Елин Пелин: протича във вечно сегашно време; пресъздава винаги конкретна социална и историческа реалност – края на XIX и началото на XX век; събитията се развиват под открито небе, сред българската природа и сред светлината на живота, на полето, двора – жизнелюбие, произтичащо от мъдростта на твореца, изразил вековна и изстрадана народна мъдрост; животът такъв, какъвто е – ценност, неповторим, радостта от него, определяща хедонистичното звучене на творбите му; коренът на повествованието е в народните приказки и анекдоти; Елин Пелин – демократ и по битие, и носещ страданието и въжделенията на човека от народа, неговото чувство за справедливост, изтънченият му усет към красотата.
- в разказите на Елин Пелин – отражение на изконното в живота на българина: привързаност към земята, към труда, към животните, към семейството; вековни народностни начала, свързани с общочовешкото – поривът на сърцето към красота, към устояване в мъката, към обич и щастие, към съвършенство и хармония.
3. Раждането на замисъла за повестта – конкретна човешка драма, залегнала изцяло като епилог на творбата – от семейнородовият разказ към широкото художествено обобщение за характерното в българското село в края на XIX век; дълбоките противоречия и произтичащите от тях нравствени процеси: отмирането на патриархалния свят и морал и формирането на нови човешки взаимоотношения; на изчезналата човещина и добро в човека, на погазените нравствени закони и ценности; проблемът за облика на човека и отношенията в обществото.
II. Изложение
1. Реализация на целта чрез композицията – опростена до съвършенство, претворяваща три измерения на времето: минало, настояще и бъдеще, на преден план в повествованието – настоящето: отражение на закономерни процеси в битието и в нравствената вселена на българското село в края на XIX век; проследяване на взаимоотношенията между три поколения в рода на Гераците: настоящето, представено от синовете Божан, Петър и Павел, които са в отношения с миналото, чиито представители са старият Герак и Марга, и с бъдещето, представено от внуците; социални и нравствени промени в селото и човека: отмирането на доброто старо време – патриархалния свят с доброто и красивото и неумолимото идване на новия с лошото и грозното; смъртта на баба Марга – композиционен похват за разграничаване на минало от настояще. Борът – символ на живота, на вечното, на хармонията в патриархалното семейство; отсичането му в края на повестта – закономерното отмиране; причината – страстта към материалното (земя и пари), породила измененията в психиката на човека, в отношенията между хората; от една страна – покъртителни човешки драми на добрия човек, жертва на егоизма и бездушието, а от друга страна – нравствената поквара, изчезване на доброто и красивото в човека, носител на страстта, изпепеляваща човешкото в него.
2. Съпоставка между двете времена (свята); сравнението – образно внушение за отмирането на единия и неизменното идване на другия:
| Красотата на патриархалното семейство | Грозното в същността на новото |
| Задружност | Егоизъм |
| Обич и доверие | Омраза и недоверие |
| Спазване на традициите | Нарушаване на традициите |
| Общи трудови задължения | Едни се трудят за сметка на други |
| Земята – майка-хранителка | Земята – средство за самоцелно трупане, основа за празен живот |
| Един за всички, всички за един | Всеки против всеки, човек за човека е звяр |
3. Факти от повествованието, предаващи драматичния сблъсък между два свята, два морала: трагедията на стария Герак като баща и селянин, на Елка – бедната девойка от народа, влязла в богатия дом, разделянето на имота от добрия баща; кражбата на парите в дома му; пропадането на Павел в града, равнодушието на Петър към всичко, оскотяването на Божан; проклятието на бащата над синовете и смъртта му – образно внушение на историческия залез на патриархалния свят, отвеждането на Захаринчо от Петър в града по пътя на неизвестността и страданието.
- Елин Пелин като художник психолог – чрез конкретни, живи, неповторими човешки съдби, нарисувани в развитие, внушава дълбоките социални и произтичащите от тях нравствени процеси.
4. Драмата на добрия човек с патриархален морал, претворена чрез съдбата на стария Герак и Елка, представена чрез преживяванията им – неизразимото им страдание от изчезналата човещина и разбирателство; представите им за обич и щастие – илюзия, рухнали поради жестокостта и отчуждението между хората; позицията на писателя-демократ и хуманист – съчувствие и състрадание към невинно страдащия човек, носител на здравия народен морал, чрез трагичната участ на двамата герои; присъдата му над новия морал:
а) образът на стария Герак – художествено обобщение на трайното в националния характер, съхранено до край, въпреки личното страдание: трудолюбие – богатството му, човечност – отношението му към Маргалака, сърдечност, чувство за справедливост, привързаност към семейството – смисъл на живота му: обичта към децата, към земята, духовното му извисяване по време на живота; животът му в бялата къща – в зряла възраст: пълноценен, на хармония и щастие; старините му – покъртително нещастие поради рухналите представи: в тъмната кръчма – мъката му на човек и баща, самотата му, чувството за вина за съдбата на Елка и Захаринчо, терзанията му за причините за разпадането на семейството, съхранената дълго вяра в тържеството на доброто в човешката душа, монолозите му – покъртителната му болка; по емоционален път е достигнал до истината в семейството ( IV глава); конфликтът между човешката доброта, мъдрост и страдание и бездушието, студенината на Павел при срещата на Герака с него, търсещ съчувствие и състрадание, а срещнал бездушие; думите му – мъдрост пред страданието – егоизмът като следствие от страстта към материалното.
б) Елка – обаятелен образ, синтез на характерни черти за българката: физическа и духовна красота, нежност, чувствителност, поетичност, трудолюбие; мечти за обич и щастие – илюзия, рухнали и поради душевна слабост – жертва на студенината на Павел и заобикалящите я; драмата й, внушена чрез образния паралелизъм на преживяваниета й със състоянието на природата, нарисувана в черна тоналност, демонични краски, живописно, пластично, одухотворено психологическо внушение за понесената мъка, отчаяние, безнадеждност, както и думите й пред Маргалака (Х глава).
5. Съдбата на тримата синове – проекция на три различни социални тенденции в селото и на един нравствен процес на деградация: първоначалният им облик в сферата на патриархалната задруга – доброто и красивото в облика, внушено чрез имената: Петър и Павел – светци от християнския календар, а Божан – „цар на полето”, земята и работата – негова стихия, смисъл на живота му, любовта към тях се превръща в самоцелна страст към материалното, изпепеляване на естетствените човешки чувства, на синовната обич, уважение към близките, към бащата, между братята; падението на Божан – при погребението на Елка – никакви морални ценности – алчност; равнодушието на Петър – пияница, безотговорен към семейството, към земята; Павел – пропадането му в града поради откъсване от корените, от земята и труда; пияница, развратник, циник.
6. Елин Пелин – художник-реалист в изображението на битийната същност на живота на народа, съчетано с изобличителна насоченост, произтичаща от отрицанието на новия морал и човешки взаимоотношения, противоречащи на вековните норми на живот на българина, на човешките въжделения за човещина и хармония, на поривите на сърцето към обич и щастие.
III. Заключение
1. Повестта „Гераците” – най-зрялата и обемна творба на Елин Пелин, майсторството му, художествените й достойнства; в центъра на повествованието – човекът с неповторимата му съдба, чрез индивидуалните образи на героите – изображение на дълбоки, сложни тенденции в селото в конкретна историческа епоха; всеки герой – индивидуализиран и същевременно художествено обобщение на типичното за битието и народопсихологията; майстор на човешки характери, разнообразни похвати при изграждането на героите: речева характеристика с разговорна интонация и лексика, психологическа характеристика чрез монолозите, проникващ в безкрайността на човешкото сърце; майстор на живия националноколоритен пейзаж – художествената му функция е многоаспектна: природата е естествената среда на човека от народа, формираща добродетелите му, чрез пейзажния рисунък проникващ в психологията му; увлекателен разказвач, усвоил мъдростта и естетическото чувство на народа, доразвил фолклорната традиция и тезите на Вазов в националната проза.
2. Мястото на Елин Пелин в националното повествователно изкуство – най-сладкодумен разказвач – корените са в народното творчество: в приказките и анекдотите – богата основа за творчество, попил/възприел народната мъдрост и естетическо чувство; продължил и обогатил Вазовата традиция: Иван Вазов е родоначалник на класическия реалистичен разказ, а Елин Пелин на „свежата зрялост” (Светлозар Игов) на прозата, а след него – Йордан Йовков на съвършенството й, на белетристичния синтез.
- у Вазов – в повествованието обективното изображение е съчетано с изявено субективно оценъчна позиция и на преден план е народът като цяло; у Елин Пелин – обективно изображение със скрита в повествованието субективна позиция, на преден план е човекът от народа – единство на добро и зло, на регионални, национални и общочовешки черти.
- особености на Йовковия разказ (за 12 клас).
3. Характерното за разказите на Елин Пелин: разкрил битийната същност на народния живот и чрез живи, неповторими индивидуалности, проникнал в душата на българина, в изконното в националния характер: изначалното страдание и устояването в него, привързаността към земята, към семейството, трудолюбието му и живото му чувство за справедливост; изконното, преливащо в трайни човешки добродетели: мечтателност, несломима надежда за по-добър живот, усет към красивото, жажда за обич и щастие, за творческа изява и пълноценен живот.
- разказите му – композиционна стегнатост и завършеност, синтез на жанрова и структурна постройка, дохотоничност (двузначност, двуполюсност) на повествованието; в сюжета – ярка житейска случка и човешки драми, страсти и страдания; поетическа одухотвореност, постигната чрез национално колоритни картини на бита и пейзажа: живописен, релефен, пластичен, нагледен чрез изобразителни и изразителни елементи, сравнения от народните приказки; модерен разказвач поради интереса му към човека, проникнал в безкрайността на сърцето му; разказите му обхващат от социалното до дълбоко интимното, до същността на човека с дълбоките му вътрешни импулси; обективното изображение, подчинено на философията му за човека и света – отражение на народната мъдрост – утвърждаване на естественото, на природното, на живота с неговото многообразие, на човека с неговия вечен стремеж към съвършенство; разказите му са пръв опит в националната проза да се проникне в човешкото сърце като езикът на героите му е жив, изпълнен с диалектизми и разговорно народностна интонация, бликащи от хумор; езикът на разказите е изпълнен с простота, изразителност, образност и съвършенство.