accommodating

Реалистично и романтично в разказите на Елин Пелин

I. Увод
1. Светът на Елин Пелин – свят на неподправената и сурова истина за живота в българското село, широка и многообразна картина на бита и чрез изображението му проникване в народопсихологията, в душата на човека от народа; енциклопедия на българския живот в селото: на горчива мъка и сладки мечти, на тежък, непосилен труд и на романтични копнения, на грях, престъпление и търсене на истината, на страсти, човешки драми, страдания и на стремеж към духовно съвършенство, на лъжи и истини, на единство между човека и природата, формирала и съхранила богатата му душевност.
2. Повествованието на Елин Пелин: протича във вечно сегашно време; пресъздава винаги конкретна социална и историческа реалност – края на XIX и началото на XX век; събитията се развиват под открито небе, сред българската природа и сред светлината на живота, на полето, двора – жизнелюбие, произтичащо от мъдростта на твореца, изразил вековна и изстрадана народна мъдрост; животът такъв, какъвто е – ценност, неповторим, радостта от него, определяща хедонистичното звучене на творбите му; коренът на повествованието е в народните приказки и анекдоти; Елин Пелин – демократ и по битие, и носещ страданието и въжделенията на човека от народа, неговото чувство за справедливост, изтънченият му усет към красотата.
- в разказите на Елин Пелин – отражение на изконното в живота на българина: привързаност към земята, към труда, към животните, към семейството; вековни народностни начала, свързани с общочовешкото – поривът на сърцето към красота, към устояване в мъката, към обич и щастие, към съвършенство и хармония.
3. Изконното в живота на българина: страданието в битието му и устояването на мъката и теглото, жизнелюбието му, съхранено от близостта му до земята, до природата, любовта му към нея, към животните, трудолюбието му и романтичните му мечти за свят на доброто и красотата, на съвършенството, в устрема му към доброто и пълноценния живот; изконното в националния характер, преливащо в общочовешкото; в копнежа на сърцето към творческа изява, към пълноценен живот, в несломимата му надежда за добро и красота.
II. Изложение
1. „На оня свят” – разказите на Елин Пелин – изображение на конкретна историческа и социална реалност – българското село от края на XIX век;
- взаимообусловеност на социално и нравствено, добродетелите на българина, изведени в образа на дядо Матейко; както всички Елин Пелинови герои – жива, неповторима индивидуалност, съхранил духовната устойчивост на човека от народа.
- оригинална форма на творбата – фантастична, близост до народното светоусещане – богато въображение, творец на приказките – изява на естетическото му чувство, на романтичните му пориви към красота и съвършенство в живота; същевременно чрез нея – изобличение на вековни духовни заблуди, насаждани в психиката на народа от духовенството чрез религията; разгръщане в структурата на творбата на библейските понятия за ад и рай, но с реалистично съдържание, с критично изобличителна насоченост: животът на селяните – ад, изповедта му, монологична форма, израз на безкрайното му страдание, лаконично предадената социална трагедия: убийствен труд, мизерия, страдание и удавяне на мъката в пиене от безизходица; диалогът му с ангелчето, речта му: жива, изразителна, с народностно разговорна интонация – проникване в душевността му: простота, сърдечност към магаричката, самокритичност и критичност, посочване на виновниците за социалното му страдание – владиката-лихвар, представителите на буржоазната власт; жизнелюбие, несломим копнеж, романтичен порив към свят на социална справедливост, хармония – възгласът му; раят – проекция на романтичната мечта и духовна устойчивост на човека от народа.
2. „Задушница” – традиционният ритуал от християнската религия, свързан с почитта на живите към мъртвите; мъдрата философия на писателя за живота – добро и зло са едно, радост и скръб; вечен е поривът на човешкото сърце към обич, хармония; порив, подхранващ духовната устойчивост на човека от народа, устойчивостта му в бедност и страдание.
- типичното за църковния празник – битовия рисунък: черквата, старите гробове, жените с житото, децата, просякът, лудият; битов рисунък, преливащ в пейзаж; есенният ден, ситният дъждец, жълтите листа – настроение: тъжно, в хармония с душевността на хората, с религиозния празник; образите на Станчо и Стоилка (значещи имена – да останат, държеливи) сред самотата на гробището под черковната стряха в мъглата – самотни, бедни, смазани от непосилния живот, но жизнени натури, диалогът им е  смешен изпълнен с хумор и е проява на тържеството на живота над теглото; най-човешкото в сърцата им – изконното тържество на обичта към самия живот.
3. „Косачи” – реалистично изображение на характерното за народното битие: бедност, страдание, тежък труд, претворени в съдбата на героите – селяни, далеч от дома от близките, поради борбата за препитание и съществувание, но с романтични души – поривът им към красивото, пълноценния живот – жив, несломим; чрез мечтите се противодейства на суровата реалност; красотата на природата: живописност, одухотвореност на пейзажа, пространствено изображение, настроението й – тайнственост, загадъчност, необятност на красотата и въздействието й в душите на косачите в миговете на отмора: полетът на въображението им и на мечтите им, претворени във вълшебните приказки, народните песни – изява на творческия дух на човека от народа, на съхраненото му човешко достойнство, на живото му естетическо чувство, на копнежа на сърцето към далечното, непознатото, към красота и съвършенство в живота; диалога между младия и стария – мъдростта на Благолажа, човек – творец: с богата фантазия, с неспокойно сърце, с чиста душа; думите на Лазо – изконното в човека, поривът му към обич и щастие.
4. „Ветрената мелница” – в структурата е залегнал споменът за сушата в съзнанието на народа, поради връзката му със земята, негова естествена среда, източник на мъка и радост, надежди за по-добър живот, споменът за ветрената мелница е реален образ на баирчето над селото, същевременно е многообемен символ: на златните ръце на българина, на самобитния му талант на човек на изкуството, на богатата му душевност, символ на творческите сили и вдъхновение на българина, на неспокойствието на сърцето му; нейните създатели – хора на изкуството: мечтатели, с вечно търсещ и неспокоен дух, с  богато въображение, жизнелюбиви, вдъхновени от любовта към работата, към живота; доказателство за жизнелюбието на българина е народното веселие при появата на малкото бяло облаче: страданието, преливащо в радостен трепет, очакване, ликуване, опиянение от възкръсналата надежда в сърцето му – богатата му душевност: песента на гайдаря, на девойките, хорото, надиграването – възхвала на богатата душевност на човека от народа, на дарованието му, на усета му към красивото, на духовната му устойчивост, на романтичния порив към красота, усета му за красиво, претворен в изяществото на танца на Лазар и Христина; сравненията – представа за физическото и духовното им съвършенство, пластичност, съвършена нагледност на танца – израз на сърцето за обич и щастие; героите в творбата с регионална и национална характеристика, но неповторими индивидуалности: романтични души, горди и волни, неспокойни, с изявено човешко достойнство, жизнелюбиви; приятелството между стария и младия въпреки разликите във възрастта и индивидуалния житейски опит – емоционалността в духовната близост поради устрема им към творчество – реализация на човешкото „аз” – Лазар и Христина – сродни души, отстояващи чисто човешкото си право на избор на сърцето за щастие – облогът и надиграването между тях – излъчващи душевна красота и сила.
5. „Под манастирската лоза” – най-зряла и мъдра книга на Елин Пелин, сборников цикъл от десет разказа – нов прочит на приказките в литературата ни, претворил и творчески осмислил народната мъдрост, вложил своята философия за живота и човека; разказите – продължение на традициите, на апокрифно-житийната литература на анекдоти от източната и православна религия; подчертан интерес към монашеския персонаж („Пролетна измама”, „Изкушение”); творбите в цикъла – с антифанагорична (антиклерикална) насоченост, разкази за хора с черно расо, но манастирът за тях не е място за уединение, а за размисъл, с който подлагат на съмнение вековни религиозни догми; разказите за тях – пародия и утвърждаване на естественото, природното, на ценностите на живота; самият живот такъв, какъвто е и насладата от него; стремежът на човек към Бога – стремеж към истината, красотата и съвършенството; не падението, а вечният духовен стремеж към съвършенство; обединително звено – фигурата на твореца и общия разказвач – отец Сисой, герой в първия разказ: видът му – представа за мъдрост и благородство, миналото му е бурно, натрупал е житейски опит и знания от книгите, снизходителен към човешките грешки, заблуди, прегрешения, към самия себе си, виждането му за човешкия живот: радости и скърби, заблуди, грешки – така човекът достига до съвършенство.
- концепцията на твореца за човешкия живот и същност, разгърната и в разказа „Огледалото на свети Христофор” – занимателна форма на метаморфозите на героя – изгубването на човешкото поради страстта му към злото, умопомрачение и новото му превъплъщение в човешки образ, прозрял необходимостта от снизходителност към злото: зло и добро – в хармонично единство в човешката същност.
- идеята за любовта като най-висша съзидателна сила в „Една обиколка на свети Георги”, внушена чрез живописната картина на зеленото поле, на живота в него, любовта – извисяващо, съзидателно, творческо начало, а човекът – част от природата, определяща законите на сърцето му.
- човешката същност – неразделно единство между плът и дух, концепцията на Елин Пелин за нея в „Чорба от греховете на отец Никодим”, терзанията на героя в търсене на истината за върховното в човека.
- „Веселият монах” – виждането на Елин Пелин за екзистенциалното начало – надеждата в сърцето на човека за по-добър живот, желанието му да го изгивее до край.
III. Заключение
1. Мястото на Елин Пелин в националното повествователно изкуство – най-сладкодумен разказвач – корените са в народното творчество: в приказките и анекдотите – богата основа за творчество, попил/възприел народната мъдрост и естетическо чувство; продължил и обогатил Вазовата традиция: Иван Вазов е родоначалник на класическия реалистичен разказ, а Елин Пелин на „свежата зрялост” (Светлозар Игов) на прозата, а след него – Йордан Йовков на съвършенството й, на белетристичния синтез.
- у Вазов – в повествованието обективното изображение е съчетано с изявено субективно оценъчна позиция и на преден план е народът като цяло; у Елин Пелин – обективно изображение със скрита в повествованието субективна позиция, на преден план е човекът от народа – единство на добро и зло, на регионални, национални и общочовешки черти.
- особености на Йовковия разказ (за 12 клас).
2. Характерното за разказите на Елин Пелин: разкрил битийната същност на народния живот и чрез живи, неповторими индивидуалности, проникнал в душата на българина, в изконното в националния характер: изначалното страдание и устояването в него, привързаността към земята, към семейството, трудолюбието му и живото му чувство за справедливост; изконното, преливащо в трайни човешки добродетели: мечтателност, несломима надежда за по-добър живот, усет към красивото, жажда за обич и щастие, за творческа изява и пълноценен живот.
- разказите му – композиционна стегнатост и завършеност, синтез на жанрова и структурна постройка, дохотоничност (двузначност, двуполюсност) на повествованието; в сюжета – ярка житейска случка и човешки драми, страсти и страдания; поетическа одухотвореност, постигната чрез национално колоритни картини на бита и пейзажа: живописен, релефен, пластичен, нагледен чрез изобразителни и изразителни елементи, сравнения от народните приказки; модерен разказвач поради интереса му към човека, проникнал в безкрайността на сърцето му; разказите му обхващат от социалното до дълбоко интимното, до същността на човека с дълбоките му вътрешни импулси; обективното изображение, подчинено на философията му за човека и света – отражение на народната мъдрост – утвърждаване на естественото, на природното, на живота с неговото многообразие, на човека с неговия вечен стремеж към съвършенство; разказите му са пръв опит в националната проза да се проникне в човешкото сърце като езикът на героите му е жив, изпълнен с диалектизми и разговорно народностна интонация, бликащи от хумор; езикът на разказите е изпълнен с простота, изразителност, образност и съвършенство.

This entry was posted on четвъртък, май 11th, 2006 at 10:04 and is filed under . You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.